— Ако наоколо се разхожда убиец…
— Никой не е казал, че става дума за това. Да се върнем към майка ми.
Дона допи остатъка от питието и каза бързо:
— Имаше много приятелки. Само жени, доколкото знам. Заедно правехме различни неща. Забавлявахме се.
— Мога ли да получа имената им?
— Защо?
— Защото искам да поговоря с тях. Както говоря с теб.
— Да не би да си се захванала и ти да разследваш? Майка ти ми каза, че си била в Сикрет Сървис, а сега си частен детектив.
— Вярно е. В момента обаче съм само дъщеря, загубила майка си. Ще ми кажеш ли имената?
Дона й ги продиктува заедно с адресите и телефоните.
Когато си тръгнаха, телефонът на Мишел иззвъня. Тя слуша известно време, после изруга:
— По дяволите!
— Какво има?
— Беше брат ми Бил. Ченгетата току-що са извикали баща ми за разпит.
35
Отидоха в полицията с Бил Максуел, но въпреки че Боби беше техен човек, научиха много малко и се наложи да чакат във фоайето и да пият блудкаво кафе от автомат. Два часа по-късно в коридора се появи Франк Максуел, изтощен и блед. Изненада се, че ги вижда.
Бил веднага сложи ръка на рамото му.
— Добре ли си, татко? Не мога да повярвам, че ни свиха този мръсен номер.
— Просто си гледат работата, Били. Точно както правиш и ти.
— Какво искаха? — попита Мишел.
— Както обикновено. Къде, какво, защо… — отговори Франк направо, без да я погледне.
— Ти какво им каза? — попита тя.
Този път я изгледа продължително.
— Истината.
Мишел се приближи до баща си.
— И тя е?
Бил застана между двамата и сложи ръка на рамото на сестра си.
— Защо не престанеш? Погребението на мама е утре, за бога!
— Знам! — сопна се Мишел и се освободи от ръката му. — Какво им каза, татко?
— Ще си остане между тях и мен. И адвоката ми.
— Адвокат? — изпъшка Бил.
— Разследват ме. Трябва да имам адвокат.
— Но ти не си направил нищо лошо.
— Не бъди глупав, Били. Невинни хора са влизали в затвора и преди, знаеш го не по-зле от мен. Имам право на адвокат като всеки друг.
Върнаха се у дома заедно. Франк и Бил Максуел седяха на задната седалка.
Никой не каза нито дума през целия път.
По-късно, когато Шон тръгваше към хотела си, каза на Мишел:
— Остани при баща си. Аз ще взема списъка с приятелките и ще започна да ги обикалям сутринта преди погребението.
— Не. Искам да съм с теб.
— Семейството ти…
— Четиримата ми братя са при него. Няма да му липсвам. Така може би е по-добре, защото с баща ми не се разбираме особено.
— Добре. Тогава до утре сутринта.
— Рано сутринта — уточни тя.
В хотелската си стая Шон атакува минибара и проведе няколко телефонни разговора.
Тък Дътън беше изписан от болницата. Шон се обади на сестрата на Пам Дътън в Бетезда. Тя му каза, че Тък дошъл, взел двете си деца и отишли в къща под наем. Шон имаше мобилния номер на Тък, така че се опита да се свърже с него.
Някой се обади на второто позвъняване.
Не беше Тък.
— Джейн?
— Здравей, Шон.
— Чух, че Тък се преместил в къща под наем с децата.
— Така е. Помагам им да се настанят.
— Къде е това място?
— Във Вирджиния. Къща близо до спирка „Виена“ на метрото. Понякога ФБР я използва, за да настанява командировани агенти. Разбира се, от Сикрет Сървис също са тук.
— Как са Тък и децата?
— Не са много добре. Ти напредваш ли?
— Да. Можеш ли да ми дадеш Тък?
— Кажи каквото има на мен.
— Не, трябва да говоря лично с Тък.
Шон чу неодобрителен звук от другата страна, който му даде да разбере недвусмислено, че Джейн не е във възторг от такова пренебрегване. Въпреки това след малко чу гласа на Тък.
— Какво има, Шон?
— Джейн до теб ли е?
— Да, защо?
— Когато чуеш каквото имам да ти кажа, ще ти е нужно уединение. Отиди някъде.
— Но…
— Отиди някъде!
— Аха… почакай.
Шон чу как шепне нещо, после някакви други шумове му подсказаха, че е отишъл в друга стая. Чу затваряне на врата.