— Направили са го, за да не види никой, че качват в нея Уила.
— В пущинака? По това време? Оттук не можеш да видиш други къщи. Дори не съм сигурен дали има такива.
— А защо са взели Уила, а не някое от другите деца?
— И защо са убили майката и са оставили всички останали живи?
Шон безуспешно се опита да свести Тък.
— По-добре го остави. Може да има някакви вътрешни наранявания.
Върнаха се на долния етаж. Шон я поведе към кухнята и през нея към гаражите. Имаше три клетки за коли. В едната видяха мерцедес, нов модел, с четири врати. В другата имаше миниван крайслер. Третата беше празна.
Мишел посочи разбитата гаражна врата.
— Пикапът е бил тук. Знаеш ли дали Дътън са имали синя тундра?
— Не знам. По-вероятно обаче е да е била тяхна.
— Защото клетката е празна?
— Аха. Всички гаражи са пълни с всевъзможни боклуци, понякога дори и с коли. Щом има чиста клетка, значи е имало три коли, иначе третата клетка щеше да се използва за склад.
— Брей! Истински детектив!
Шон сложи длан върху предния капак на мерцедеса.
— Топъл е.
Мишел докосна една от гумите.
— Мокра е. Тази вечер валя. Сигурно Тък си е дошъл с него от летището.
Върнаха се във всекидневната и се втренчиха в трупа на Пам Дътън. Шон щракна ключа на осветлението с лакът, извади бележник и преписа буквите от ръката на жената.
Мишел приклекна и разгледа пръстите й.
— Под ноктите й, изглежда, има кръв и кожа. Може би се е защитавала.
— Забелязах. Дано открият нещо в масива с ДНК.
— А не трябва ли да има повече кръв? — попита Мишел.
Шон огледа трупа по-внимателно.
— Права си. Килимът би трябвало да е подгизнал. Струва ми се, че е срязана сънната й артерия. Кръвта й е изтекла доста бързо.
Мишел първа видя пластмасовото шишенце, което се показваше изпод лакътя на мъртвата жена.
— Дали е това, което си мисля?
Шон кимна.
— Празно шишенце. — Погледна партньорката си и попита: — Дали не са взели кръвта й със себе си?
3
В „Талбътс“ имаше разпродажба. Даян Уол беше излязла от работа в четири, за да се възползва от нея. Нова рокля, нови блузи, може би чифт панталони, шал. Наскоро й бяха повишили заплатата и беше крайно време да похарчи малко пари. Нямаше нищо лошо в това от време на време да поглезиш себе си. Паркира в гаража на мола и извървя около двеста метра до входа на магазина. Тръгна си два часа по-късно, след като пробва няколко костюма и купи две торби с дрехи в изпълнение на патриотичния дълг да стимулира западащата икономика.
Хвърли торбите с покупките на задната седалка и седна зад волана. Беше гладна и реши да вземе китайска храна за вкъщи, преди да се прибере. Едва мушнала ключа в стартера, усети малкото метално кръгче да опира в главата й. Някаква силна миризма я накара да забрави за пилето „Кун Пао“, само бяло месо, и яйчената супа. Миризмата беше смесица от оръжейно масло и цигари.
— Карай! — каза гласът тихо, но твърдо. — Или умираш.
Тя подкара.
След час предградията изчезнаха. Единствените видими неща бяха асфалтът с бяла маркировка, пълната луна и стената от дървета. Никаква друга кола. Никакъв друг човек. Даян Уол беше съвсем сама с чудовището, което и да бе то, седнало на задната седалка на хондата й.
Най-накрая той отново проговори.
— Свий тук.
Стомахът й се стана на топка и подгонените от страха сокове се качиха в гърлото й.
Колата заподскача по черен път, по който кара няколко минути. Гората наоколо сякаш я погълна.
— Спри.
Даян превключи скоростния лост на „паркинг“. Докато отдръпваше ръката си назад, с периферното зрение зърна чантата на седалката до нея. Мобилният й телефон беше там. Ако можеше да го измъкне. Или ключовете й. Имаше много. Можеше да ги забие в очите му, както беше виждала по телевизията. Само че беше толкова изплашена, че не беше в състояние да го направи. Цялото й тяло трепереше, като че ли страдаше от Паркинсон.
Пестеливото на думи чудовище нареди:
— Слизай.
Тя не помръдна. Гърлото й беше пресъхнало, но успя да каже:
— Ако искаш парите и колата ми, можеш да ги вземеш. Само не ме наранявай. Моля те!
Чудовището не се трогна.
— Слизай.
Притисна дулото на пистолета в тила й. Кичур коса се закачи за мерника и беше изтръгнат заедно с корените. По лицето на жената се затъркаляха сълзи, докато преценяваше последните няколко минути от живота си. Сякаш всичко я беше предупреждавало: