— А откъде да съм сигурна, че е при теб?
— Тогава слушай.
Куори включи касетофона и го пусна, после го приближи до микрофона. Беше записвал тайно Уила и Даян, когато ги посещаваше.
— Първо Уила — каза той.
Гласът на момчето звучеше съвсем ясно, докато разпитваше Куори за отвличането й.
— Сега Даян. Реших, че ще искаш да чуеш какво си казахме по повод на това, че е изоставила дъщеря си.
Чу се гласът на Даян и после на Куори, който обясняваше за резултатите от анализите на ДНК.
Изключи устройството и взе телефона.
— Сега доволна ли си?
— Защо постъпваш така? — попита Джейн глухо.
— Заради справедливостта.
— Справедливост? Кой пострада, че Уила беше осиновена? Направихме й услуга, жената не я искаше. Познавах семейство, което я искаше.
— Истината е, че не ме интересува Даян Уол или радостта на брат ти и жена му, че са осиновили дете. Уила и Даян ми бяха нужни, за да привлека вниманието ти.
— Защо? — повиши глас тя.
— Мисис Кокс? Всичко наред ли е?
Беше жената, която пазеше пред тоалетната.
— Говоря с някого — отговори Джейн веднага. — По телефона — добави бързо.
Сложи слушалката до ухото си навреме, за да чуе думите на Куори.
— Името Типи говори ли ти нещо, или просто си го изхвърлила от паметта си?
— Типи?
— Типи Куори, Атланта — добави той по-силно, вперил поглед в снимката на дъщеря си.
Една секунда, две секунди, три секунди.
— Боже мой!
— Това е подходящо възклицание.
— Слушай, моля…
— Не, ти слушай. Знам всичко. Знам имена, дати и места. Сега ще ти дам местоположението на едно летище, на което трябва да отидеш. След като пристигнеш, трябва да отидеш на място, за което ще ти дам много точни координати. Само ги дай на вашите летци. Те знаят какво означават. Това са предимно числа, така че извади лист и химикалка и пиши. Сега. Няма място за грешки.
Джейн започна да рови в чантата си, за да извади лист и химикалка.
— Добре — обади се тя след малко с треперещ глас.
Той й продиктува местоположението на летището и допълнителните координати.
— Искаш да отида там?
— Не, по дяволите! Искам да отидете двамата!
— Двамата? Кога?
Куори погледна часовника си.
— След девет часа. Точно. Нито минута по-рано или по-късно, ако искаш онова малко момиче да продължи да диша.
Джейн погледна часовника си.
— Невъзможно е. Тази вечер е в града, но утре лети до Ню Йорк. Ще говори в ООН.
— Може да има среща и с Бог, не ме интересува. Ако не сте там точно след девет часа, следващия път, когато видиш Уила, тя няма да може да те види. И всичките ДНК тестове ще попаднат в медиите, заедно с всичко останало. Имам доказателства за всичко. Години от живота си съм се занимавал само с това. Ти ни хвърли в калта, госпожо, и продължи да си живееш живота. Е, време е за разплата. Времето на Типи. Моето време!
— Добре, моля те, ако можеш само да ни дадеш…
— Ще ти кажа какво да правиш, когато стигнеш там. И изпълнявай точно, защото, ако не го направиш или ако извикаш ФБР, ще разбера. Ще разбера веднага и Уила ще умре. Истината ще излезе наяве и старият Дани няма да види втори мандат. Гарантирам ти го!
От очите на Джейн се стичаха сълзи.
Сълзи се стичаха и от очите на Куори, докато гледаше двете най-важни жени в живота му — и двете напуснали го завинаги. Заради жената, с която сега разговаряше. Заради нея. И заради него.
— Слушаш ли? — попита той тихо.
— Да — изпъшка тя.
Той й даде инструкциите.
— И ако ги изпълним, Уила ще бъде свободна? — попита Джейн. — И ти няма… няма да кажеш?
— Давам ти думата си.
— И това е всичко? Как бих могла да ти имам доверие? Дори не знам кой си!
— Знаеш кой съм.
— Знам ли? — стъписа се тя.
— Разбира се, че знаеш. Аз съм най-страшният ти кошмар. И искаш ли да ти кажа защо? — Джейн мълчеше. — Защото вие двамата бяхте моят най-страшен кошмар.
— Ти ли си баща й? — попита Джейн глухо.
— Часовникът започва да тиктака сега — отвърна Куори, — така че по-добре започвай да действаш. Това не е като с мъжа ти да се качите на някое такси. Цялата ви власт сега не е ли наистина прекрасно нещо? Действайте бързо.
Той затвори, хвърли телефона в другия край на стаята и седна изтощен. После грабна ръжена, нажежи края му в огъня, нави ръкава си и прогори последната черта върху ръката си. Сега знакът беше пълен. Болката беше ужасна. С всяко ново изгаряне не ставаше по-леко. Ставаше по-болезнено. Но той не издаде нито звук, не се намръщи, не извика. Просто гледаше снимката на Типи, докато го правеше.
И не усещаше нищо. Точно както момичето му. Нищо. Заради тях.
После бързо излезе от библиотеката и остави огъня да гори. Преди да дойдат, имаше да свърши още много неща. Адреналинът бушуваше.
В Джорджтаун Джейн пусна слушалката и излезе тичешком от тоалетната.
Часовникът наистина тиктакаше.
72
Шон и Мишел бяха извадили джипа от гаража и сега се сбогуваха с бащата и брата на Мишел.
Тя ги прегърна и каза:
— Ще ти се обадя скоро, татко. Ще дойда да постоя при теб. Можем да…
— Да се опознаем отново?
— Да.
Докато отиваха към вратата, Франк допълни:
— А, щях да забравя. По-рано днес пристигна пратка за Шон. Във всекидневната е.
След малко той се върна с картонена кутия. Шон видя кой е подателят и възкликна:
— От моя приятел генерала е. Още папки с дезертьори.
— Дезертьори? — учуди се Боби.
— Работим по един случай — обясни Мишел.
Тръгнаха към джипа.
— Шон, ти карай, аз ще прегледам папките. Така ще спестим време, защото и бездруго не разполагаме с много.
— Благодаря, Мишел, много мило от твоя страна — каза Шон признателно.
— Няма нищо мило. Става ти зле, когато четеш в кола, а не искам да повръщаш в джипа ми.
Боби се усмихна.
— Ето това е малката ми сестричка.
Потеглиха през града и се насочиха към магистралата. Мишел отвори кутията и извади първата папка.
— Добре е, че брат ти живее тук. Все пак може да наглежда баща ти.
— Аз също смятам да го наглеждам. Ако научих нещо от всичко това, то е, че нищо не е сигурно. Днес си тук, утре те няма.
— Ще спра някъде да пием кафе, преди да се качим на магистралата — каза Шон. — Изглежда, с теб не можем да пътуваме в друго време, освен през нощта.
— Моето ще е двойно.
Шон взе кафето и се отправиха на север.
Мишел прегледа още пет папки и се протегна.
— Искаш ли аз да продължа? Ще издържа и без повръщане.
— Не, ще довърша. Ако обаче не открием нищо, какво ще правим после?
— Моли се да открием, защото иначе няма да има какво да правим после.
Шон погледна часовника на таблото, извади телефона си и набра номер.
— На кого звъниш?
— На Чък Уотърс. Да видим докъде е стигнал. Дали има какво да сподели с нас?
Агентът на ФБР се обади на второто позвъняване. Шон поговори с него няколко минути, после затвори телефона.
— Нещо ново? — попита Мишел.
— Джейн е получила писмото в пощенската кутия и Уотърс го е взел.
— Какво пише в него?
— Нещо за откуп от десет милиона долара. Само че според Уотърс ги е изиграла и им е пробутала фалшиво писмо.
— Защо той мисли така?
— Някои елементи от писмото се различават от същите елементи в писмото с купичката и лъжицата. Пишещата машина е друга например. Той спомена също, че имало нещо странно в пощенското клеймо.
— Защо е трябвало да го подменя?
— Тя има личен интерес, Мишел. По това, което Бетак каза за второто писмо, може да се съди, че то се отнася персонално за Джейн Кокс. Не е искала никой друг да прочете последното писмо.
— Да не би да мислиш, че Уила е нейно дете? Може да е изневерявала на президента, преди той да стане президент? Да е забременяла и да е дала детето на брат си и жена му?