Във всеки случай в Белия дом вече няма пожарникарски брадви. И макар че в президентския апартамент имаше малка кухня, първата дама отдавна не готвеше сама. Или ако готвеше, съвсем не беше сигурно, че президентът ще го яде.
Лари Фостър напрегна ума си, за да си спомни дали вътре имаше ножове за писма и други подобни предмети, които биха могли да се използват като оръжие. Тежка лампа, с която да бъде пукнат черепът на президента? Ръжен от камината, с който да бъде сложен край на живота, който той трябваше да охранява? Фостър имаше чувството, че усеща как в стомаха му се отваря язва, докато стоеше там и предусещаше края на кариерата си. Макар че в Белия дом съвсем не беше топло, по челото му избиха капчици пот. Потни кръгове се появиха и под мишниците му. С колегите му се приближиха още повече. Пулсът на всички беше доста ускорен.
Лесно можеха да си представят заглавията в пресата на следващия ден с огромни букви.
„СИКРЕТ СЪРВИС УБИВАТ ПЪРВАТА ДАМА, ЗА ДА СПАСЯТ ПРЕЗИДЕНТА“
В коридора чакаха петима тежковъоръжени агенти, готови да предприемат необходимите действия. Нервите на всички бяха изопнати от една и съща мисъл.
След двайсет минути телефонът на Лари Фостър иззвъня. Беше Той.
— Слушам, сър — отговори веднага Фостър.
Изслуша го внимателно и на лицето му постепенно се изписа объркване. Само че това беше президентът и Фостър можа да каже само:
— Веднага, сър!
Затвори телефона и се обърна към заместника си.
— Брус, обади се в „Андрюс“ и кажи да приготвят птицата.
— „Еър Форс 1“?
— Всеки самолет, с който лети президентът се нарича „Еър Форс 1“.
— Но имах предвид…
— Знам какво имаше предвид — прекъсна го Фостър. — Не, няма да вземем седем четири седем. Виж кой от поддържащите самолети е свободен. Може би седем пет-седем. Без обозначения.
— Вълка ще лети до Ню Йорк с необозначен седем-пет-седем? — Брус изглеждаше смаян.
Фостър отговори мрачно:
— Отиваме някъде, но не мисля, че е Ню Йорк.
— Никъде другаде не сме изпращали авангард.
Отиваме инкогнито, както в Ирак или Афганистан.
— И там изпращаме авангард. За да може да замине, е необходима най-малко седмица.
— Кажи ми нещо, което не знам, Брус. Работата е там, че не разполагаме със седмица. Разполагаме само с няколко часа, а аз дори не знам къде отиваме. Свържи се с „Андрюс“ и ми осигури транспорт. Аз в същото време ще се свържа с директора, за да ми каже как да действам в тази ситуация. Много съм видял през годините, но това сега е нещо ново.
74
Куори провери апаратурата и нивата на кислорода, които поддържаха живота на Типи. Всичко работеше много добре със заредения генератор. Навън все още беше тъмно. Слънцето нямаше да се покаже още няколко часа.
Докосна лицето на дъщеря си и си спомни разговора с Джейн Кокс. Никога преди не беше разговарял с първа дама. Хора като него не получаваха такива възможности. Беше чел за нея години наред, разбира се, беше следил кариерата на съпруга й. Беше очаквал нещо повече от нея по телефона. Беше образована, възпитана и закалена в битки. Но тя го разочарова. Прозвуча му съвсем човешки. Тоест изплашена. Винаги в безопасност във високата си кула, далеч от гадостите, които ставаха долу. Е, сега ги беше видяла лично. И съвсем скоро щеше да ги види още по-отблизо.
Той въздъхна. Това беше то. Във всеки един момент досега можеше да спре. И беше почти готов да го направи, ако стените в мазето не го бяха върнали назад. Извади „Гордост и предразсъдъци“ от джоба си. На светлината на фенера, останал от дядо му, прочете последната глава от романа. И наистина щеше да е последната глава, която изобщо й чете.
Затвори книгата и я остави внимателно на гърдите й. Взе едната й длан и леко я стисна. Правеше го от години, винаги с надеждата да му отвърне, но това никога не се бе случило. Отдавна беше изоставил мисълта, че пръстът на Типи може да се свие около неговия. И този път не се сви. Пусна дланта й на леглото и я покри със завивката.
Извади от джоба си малкия касетофон, сложи го на леглото и го включи. Следващите няколко минути слушаха последните думи на Камерон Куори. Както винаги Куори изрече последното изречение заедно с покойната си съпруга.
„Обичам те, Типи, скъпа. Мама те обича с цялото си сърце. Нямам търпение да те прегърна пак, малка моя! Когато и двете ще сме здрави и щастливи, в ръцете на Исус.“
Изключи касетофона и го прибра в джоба си. Спомените го връхлетяха на плавни, полегати вълни. Всичко можеше да е толкова различно… Всичко можеше да свърши другояче.
— Майка ти ще се зарадва много да те види, Типи. Ще ми се и аз да можех да съм там.
Наведе се и целуна дъщеря си за последен път.
Остави вратата отворена, после се обърна и погледна назад. Дори и в тъмното виждаше очертанията на тялото й под завивките на проблясъците на индикаторите на апаратурата, която поддържаше живота й през годините.
Много пъти се бяха опитвали да го накарат да дръпне шалтера.
Необратимо състояние на вегетиране, бяха му казали. Отсъствие на мозъчна дейност. Бяха обяснили на семейството, че е мозъчна смърт, и бяха добавили медицински жаргон, който според Куори целеше едновременно да ги потисне и обърка. След като изслушваше предсказанията им за евентуалната съдба на дъщеря им, Куори задаваше на всеки един от тях простичкия въпрос:
— Би ли го направил, ако беше твое дете?
Безизразните лица и стиснатите устни бяха красноречивият отговор.
Част от него не желаеше да остави момичето сега, но всъщност нямаше избор. Слезе от верандата и се загледа към дърветата. В малкото скривалище, което беше изкопал и подсилил с дървен материал, седеше Карлос с дистанционно в ръка, свързано с кабел, който достигаше до стената на малката къща. Скривалището беше маскирано с пръст и трева, а отдолу имаше оловна защита, която можеше да спре рентгенови лъчи и други електронни уреди за наблюдение. Куори знаеше, че федералните ще донесат специализирана апаратура, така че беше предвидил защита с оловни одеяла за предпазване от рентгенови лъчи, които беше взел от един зъболекар.
Никой, застанал на повече от няколко крачки, не можеше да види, че там се крие човек, а оловните одеяла щяха да заблудят приборите на федералните. Имаше и втори кабел, който свързваше камерата на дървото с монитора, който Карлос сега несъмнено гледаше. Той трябваше да остане там, докато нещата се изяснят. Скривалището беше добре вентилирано, беше и добре заредено с храна и вода. Планът беше той да избяга в Мексико и оттам да продължи на юг. Куори се надяваше, че ще успее.
Застана на място, откъдето Карлос можеше да го вижда. Вдигна палец окуражително и после козирува. След това подкара към дома.
Куори беше написал писмо, което остави в мазето. Отнасяше за Рут Ан и Гейбриъл, макар и да не беше адресирано до тях. Искаше хората, които дойдат, да знаят истината. Всичко това беше негово дело и на никой друг. Беше оставил и завещанието си.
Качи се горе и надникна в стаята на Рут Ан. Спеше дълбоко. После надникна и в стаята на Гейбриъл. И той спеше. Извади сребърен долар от джоба си и го остави на шкафчето до леглото.
— Върви да учиш в колеж, Гейбриъл — прошепна той. — Живей и забрави, че си ме познавал. Ако понякога обаче си спомняш за мен, надявам се да не е с лошо. Просто в живота си получих карти, с които не знаех какво да правя. Направих най-доброто, на което съм способен.