— Пет пари не давам за закона и за дълга ти, Фостър! Тук става дума за живота на едно малко момиче. Няма да се откажа.
— Сър, не ме принуждавайте да го направя по трудния начин. Обясних ви, че имам правомощията да ви принудя и съм готов да ги упражня още сега.
— Нали проверихте всичко наоколо? Командосите не провериха ли също всичко? Каква опасност има? Може би онази жена вътре ще скочи и ще ме убие?
— Тя е на командно дишане.
— Значи не представлява опасност за мен. Довели сте обучени кучета. И те не надушиха нищо. Отвън чака армия въоръжени мъже. Казахте ми, че отгоре кръжат военни самолети и хеликоптери. Само танк, самолет или гранатомет може да улучи къщата от въздуха, а доколкото ми е известно, всички оръжия в щата Алабама са наши. Тук сме само ние. Къде е опасността? Е?
— Сър, ако знаех къде е опасността, щеше да престане да бъде опасност. Безпокои ме неизвестното.
— Неизвестното! — тросна се Дан Кокс. — Нека поговорим за известното тогава, Лари! Ако сега обърна гръб и се прибера у дома, а племенницата ми умре, след като съм можел да я спася, и това се разчуе, ще изгубя изборите. Разбираш ли, приятелю?
Фостър, Уотърс и другите агенти в хеликоптера размениха погледи. Явно не вярваха на ушите си.
— Добре — каза Фостър бавно, — ще изгубите изборите.
— Нещата не се развиха съвсем по начина, по който президентът искаше — намеси се Джейн Кокс бързо, след като забеляза смаяните лица на мъжете, макар че съпругът й не бе реагирал. — Президентът е много разстроен. Аз също. Той се тревожи ужасно много за нашата племенница. Аз също. Той е работил и е направил много за страната си. Нямаме никакво намерение да оставим някакъв престъпник, психопат или терорист да навреди на племенницата ни или да промени историята на страната, като попречи на мъжа ми да спечели втори мандат. Разбира се, животът на племенницата ми е най-важният фактор тук, но залозите и бездруго са големи, господа. Нека не се заблуждаваме.
— Съжалявам, мисис Кокс — поклати глава Фостър. — Независимо от всичко не мога да позволя на никого от двама ви да влезе в къщата. — Той извика на пилота: — Джим, подготви се за връщане…
Фостър не успя да довърши, защото в този момент президентът грабна пистолета на агента до себе си, свали предпазителя и залепи цевта до слепоочието си.
— За бога, сър! — извика Фостър.
— Господин президент! Недейте… — намеси се Уотърс.
— Млъквайте и двамата! Затваряйте си устите! — изрева Кокс. — Дари, ако някой се опита да ни спре, ще се наложи да ескортираш трупа ми до Вашингтон и да обясняваш на всички как си искал да ме защитиш, като си ме накарал да побеснея до степен сам да си пръсна мозъка!
Той кимна на Джейн.
— Слизай, Джейн. — Обърна се пак към Фостър. — Ще вляза в къщата заедно с жена си. Ще останем там не повече от няколко минути. Не искам да има електронно наблюдение или подслушвателни устройства. Похитителят се е изразил много ясно по този въпрос. Когато приключим, ще се качим на хеликоптера и ще се върнем. След това да се надяваме, че племенницата ми ще бъде освободена и всички вие ще забравите за случилото се. Ясен ли съм?
Никой не отговори. Гледаха втренчено президента, допрял пистолет до слепоочието си.
Най-накрая Уотърс наруши тишината.
— Ако настоявате да постъпите така, сър, трябва да изпълните едно условие.
— Тук нареждам аз, а не ФБР.
Уотърс погледна Джейн.
— Става дума за нещо, което ни каза Шон Кинг, госпожо. Имате му доверие, нали?
Тя кимна бавно.
— В такъв случай трябва да изпълните каквото ви кажа съвсем точно. Ще го направите ли?
— Да, ако включва влизането ни в къщата — отговори президентът.
След още няколко минути Джейн Кокс, загърната с дългото си палто, и президентът слязоха от хеликоптера. Когато командосите видяха президента с пистолет в ръка, направиха нещо, което обикновено не правят. Вцепениха се.
— Господин президент? — обади се стъписаният командващ.
— Махни се от пътя ми! — изрева в отговор Кокс. Командващият, ветеран от две войни, преживял десетки престрелки със смахнати наркодилъри и всякакви откачалки, за които човешкият живот бе нищо, едва не подскочи. След като пътят към къщата се освободи, Дан Кокс хвана жена си за ръка и я поведе нататък. Стигнаха до малката веранда, спогледаха се и влязоха.
82
Първото семейство застана пред Типи Куори. Машината издуваше белите й дробове, тръбичка подаваше кислород в ноздрите й, мониторите следяха пулса и състоянието на другите жизнени показатели.
— Така е повече от тринайсет години — каза Джейн. — Нямах представа.
Президентът я погледна изпитателно.
— Не я помня, скъпа, кълна се. Има хубаво лице.
Когато го каза, Джейн леко се отдръпна от него. Той сякаш не забеляза.
— Типи Куори? — повтори той озадачено името.
— Да.
— В Атланта?
— Точно така. Беше в пиар агенцията, която помагаше за стартирането на кампанията ти за Сената. Тя беше доброволка, дошла направо от колежа.
— Откъде знаеш?
— Направих си труда да науча. Направих си труда да науча всичко за всички жени, към които ти проявяваше интерес по онова време.
— Знам какво ти причиних — каза той и пак погледна Типи. — Не си спомням да съм имал какъвто и да било контакт с нея.
— Точно поради тази причина никой не те е свързвал с нея. Но си имал контакт. Нещо, което изненада дори мен. Заварих ви двамата в нашата хотелска стая. Тя пищеше да я пуснеш, но беше късно. Ти вече беше свършил. Бяха нужни часове, докато я успокоя, докато ти лежеше мъртво пиян в един ъгъл от прекалено много джин и твърде малко тоник.
— Защо не е дошла полицията тогава? Сигурна ли си, че не е била съгласна?
— Тя не повика полицията, защото в крайна сметка успях да я убедя да не го прави заради скандала, който щеше да се разрази, ако се разчуеше. Казах й, че няма свидетели и че ще е нейната дума срещу нашата, че е била в нашата хотелска стая и че не мога да свидетелствам срещу собствения си съпруг. Ти се беше устремил към Сената и евентуално към президентския пост. Тя беше млада, пред нея беше бъдещето. И това бъдеще можеше да бъде унищожено, ако случилото се станеше публично достояние. Ако хората сметнеха, че тя е започнала всичко, че се е опитала да се възползва от положението ти и да те хване в капан. Бях много убедителна. Дори й казах, че при теб това е заболяване. Нарисувах много мила картинка.
— Благодаря ти, Джейн. Спасила си ме. За пореден път.
— Тогава те мразех — каза тя ледено. — Мразех те заради това, което й причини. На нея и на мен.
— Сама го каза. Беше болест. Променил съм се. Положих много усилия. Не се е случвало пак, нали?
— Случи се още веднъж.
— Но тогава не съм насилвал онази жена. И след това не се е случвало. Положих усилия, Джейн. Вече съм изчистил името си.
— Името? Говориш, като че ли си захвърлил бельото си на пода. Ти изнасили това нещастно момиче.
— Но не се повтори. Това искам да кажа. Промених се. Продължих напред.
— Е, тя със сигурност не е имала възможност да продължи напред.
Президентът изведнъж се замисли.
— Мислиш ли, не тук може да има някакви записващи устройства?
— Мисля, че този човек разполага с всичко, от което има нужда. Дори и без това измъчено същество.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид Уила.
— Какво общо има тя?
— Тя е твоя дъщеря. И той го знае.
Президентът бавно се обърна към жена си.
— Уила… моя дъщеря?
— Не бъди глупав, Дан. Нима мислеше, че Даян Райт просто ще си отиде, след като е разбрала, че е бременна?
Кокс се подпря с ръка на стената, за да запази равновесие.
— Защо, по дяволите, не ми го каза по-рано?
— И какво щеше да направиш?
— Аз… добре де, щях…
— Точно така. Нищо, както обикновено. Намесих се отново и разчистих поредната гадост.