Не те не се отказваха. След осем минути с помощта на електрически триони, тежки чукове, хидравличен таран за разбиване на врати и най-обикновена физическа сила най-после успяха да разбият металната врата. Петима мъже се втурнаха вътре и моментално се върнаха, почти задушени заради липсата на кислород. Няколко души си сложиха кислородни маски и влязоха.
След няколко минути Карлос, който следеше на монитора случващото се, изруга. Президентът и съпругата му излязоха невредими и свалиха от лицата си кислородните маски, захранвани от малки бутилки кислород, които Джейн беше скрила под палтото си. Беше им ги дал агент Уотърс, след като Шон Кинг му бе казал, че в мазето на Куори е открил контейнери с азот, и бе предположил за какво могат да се използват.
Фостър и хората му се спуснаха към първото семейство и ги качиха на хеликоптера толкова бързо, че нито президентът, нито съпругата му докоснаха земята с крака.
— Всичко наред ли е, господин президент? — попита Фостър разтревожено, след като се увери, че са в безопасност в машината. — Ще трябва веднага да преминете медицински преглед. И вие, и мисис Кокс.
— Добре съм. И двамата сме добре — отвърна президентът и погледна Чък Уотърс. — Чудесно хрумване. Сложихме маските веднага щом чухме съскането на газа.
— Хрумването беше на Шон Кинг, сър, не мое. Въпреки че ме предупреди, не ми се вярваше, че в къщата има газ. Мислех, че няма да има проблем.
— Е, ще трябва да благодаря на мистър Кинг — поклати глава президентът и погледна съпругата си. — Още веднъж.
Пребледнял, Фостър добави:
— Сър, ако и за миг бях помислил, че мястото може да е заредено с газ, за нищо на света нямаше да допусна да влезете там.
Кокс извади пистолета от колана си и го върна на Фостър.
— Е, не ти оставих възможност да избираш, нали? Онзи, който е планирал цялата работа, е много умен. Като гледам колко сложно е всичко, мисля, че е дело на добре финансирана терористична организация, а моите глупави изпълнения те поставиха наистина в невъзможна ситуация. Извинявай, Лари.
Лицето на Фостър почервеня. Президентът рядко се извиняваше на когото и да било, да не говорим за агент на Сикрет Сървис.
— Приемам извинението, господин президент — отвърна той.
Вратата на хеликоптера се затвори и президентът каза:
— Трябва да се приберем във Вашингтон. Бързо.
— Напълно съгласен съм, господин президент — въздъхна с облекчение Фостър.
— А племенницата ви? — попита Уотърс.
— След случилото се надеждата ни да е жива е минимална. Ако целта им е била да ме убият, явно не са имали никакво намерение да я освободят.
Джейн Кокс се разрида и закри лицето си с длани. Президентът я прегърна през раменете.
— Но трябва да продължим да правим каквото трябва. — Той огледа вътрешността на хеликоптера. — Да не губим надежда. Трябва обаче и да се готвим за най-лошото. Днес тези копелета се опитаха да убият мен и жена ми, но не успяха. Америка никога няма да се огъне пред такова зло. Никога. Могат да продължават с опитите да се доберат до мен, но никога няма да успеят. Няма да го допусна. Не и докато съм президент.
Агентите го гледаха със страхопочитание. Изглежда, бяха забравили, че само преди минути същият този мъж приличаше на разбеснял се психопат, опрял пистолет в собственото си слепоочие, повече разтревожен за преизбирането си, отколкото за съдбата на племенницата си. Знаеха само, че беше влязъл смело в капан, за да спаси племенницата си, а сега, след като беше избегнал на косъм смъртта, подкрепяше съпругата си и повдигаше бойния дух на хората си. Малко президенти успяваха да внушат такова доверие.
Преди да се издигнат във въздуха, беше взето решение, че при тези обстоятелства първото семейство не бива да пътува в един и същ хеликоптер. Мисис Кокс беше отведена във втората машина заедно с шестима агенти и двама командоси, а основната огнева мощ и агент Уотърс тръгнаха с президента. Двама агенти останаха, за да се оправят с местната полиция и трупа на Типи Куори.
83
Куори захвърли сателитния телефон с гневен вик и се втурна обратно в рудника. Шон, който следеше какво става от прикритието им, отбеляза:
— Не изглежда особено щастлив.
— Вероятно току-що научи, че нашият човек е останал жив.
— За какво говорите? — попита Гейбриъл, който беше наострил уши. — Какъв ваш човек?
— Гейбриъл, колко добре познаваш вътрешността на рудника?
— Шон, не! — възкликна се Мишел.
— Мишел, не можем да влезем на сляпо.
— Той е дете!
— Вътре може да има и друго дете.
— Ще отида — каза Гейбриъл. — Познавам рудника много добре. Искам да отида. Мога да говоря с мистър Сам.
— Той иска да отиде — настоя Шон.
Мишел погледна Шон и после умоляващото лице на Гейбриъл.
— Мишел, не разполагаме с много време. Видя как влезе Куори.
Изкачиха се още малко нагоре и хукнаха към входа на рудника. Вратата не беше проблем, защото Куори не си беше направил труда да я залости.
Влязоха с извадени пистолети и фенери. След няколко мига изчезнаха в тъмнината.
— Даръл! — изкрещя Куори. — Даръл!
Синът му изникна от тъмнината.
— Какво има?
Куори почти не можеше да говори. Нито да мисли. Стисна рамото на сина си с ръка.
— Обади се Карлос. Не се е получило. Измъкнали са се!
— Мамка му! Прецакани сме!
— Кислородни маски! — промълви Куори.
Даръл изгледа баща си гневно.
— Какво ще правим сега, старче?
Куори се обърна и забърза по прохода. Даръл тръгна след него.
Отключи вратата на помещението, в което бе Уила, и я отвори рязко. Даян Уол заотстъпва още щом видя гневната му физиономия.
— Не, моля те! Недей! Не! — разпищя се тя.
Уила изглеждаше объркана.
— Какво става? — попита тя.
— Не ни убивай! — запищя Даян.
Уила скочи и започна да отстъпва.
Куори и Даръл запристъпваха напред.
Куори дишаше учестено.
— Живи са! Живи са, по дяволите!
— Кой е жив? — извика Уила.
Куори бутна масата настрани и срита столовете, така че се разхвърчаха из стаята. Уила изтича при Даян, която се свиваше в ъгъла, макар и вече да нямаше накъде да отстъпва.
И двете се разпищяха, когато Куори ги сграбчи и започна да ги тегли към вратата.
— Хайде! — крещеше той. — Даръл!
Даръл грабна Уила и я вдигна от пода.
— Моля те, мистър Сам! Моля те! — Уила плачеше толкова силно, че почти не можеше да говори.
Даян се отпусна на пода и се наложи Куори да я влачи.
Когато излязоха пред вратата, Куори спря и се ослуша.
Даян все още пищеше и той я скастри:
— Млъквай, жено! Веднага!
Тя не млъкна.
Той извади пистолет от колана си и го опря в слепоочието й.
— Млъквай! — просъска той отново.
Този път Даян застана на колене и млъкна.
Уила беше в ръцете на Даръл. Куори вдигна очи и видя, че момичето го гледа. И пистолета му.
— Чу ли, Даръл? — попита Куори.
— Какво да чуя?
— Това.
В стените на галерията отекваше тропот от човешки стъпки.
— Полицията е — каза Куори. — Тук са. Сигурно са цяла армия!
Даръл погледна баща си безизразно.
— Какво искаш да направя сега?
— Искам да се бием. Да очистим колкото се може повече от тях.
— Тогава ще ида да взема нещо, с което да се бием.
Даръл подаде Уила на Куори. Преди синът му да се отдалечи в тъмната галерия, Куори подвикна:
— Донеси ми кутията.
Даръл се усмихна зловещо.
— Ще им видим сметката, татко!
— Донеси я. Ама я дай на мен.