— Още нареждаш, а? Няма да се измъкнем живи оттук. Като стария Кърт. Само кости ще останат от нас.
— Какво говори той? — извика Уила.
— Върви — тросна се Куори.
— Ще вървя и още как. И ще се върна. Ама както аз си знам, старче. Само този път. Този последен път! Както аз си знам!
— Даръл!
Но синът му вече беше изчезнал в тъмнината.
Стъпките продължаваха да се чуват.
— Кой е там? — извика Куори. — Имам заложници!
— Мистър Сам! — извика глас.
— Гейбриъл! — Куори истински се изненада.
Мишел не беше достатъчно бърза, за да попречи на Гейбриъл да извика. Сега сложи длан на устата му и поклати глава.
— Гейбриъл! — извика Куори. — Какво правиш тук!?
Тишина.
— С кого си?
Куори беше наясно, че момчето не можеше да дойде само до рудника. Бяха го хванали. Бяха се измъкнали от малката къща. Типи беше мъртва. И държаха Гейбриъл. Сега си мислеха, че са хванали и Сам Куори. Но грешаха. Гневът му растеше. Всичките тези години! Цялата тази работа! За нищо.
— Кой е там? — попита Уила с разтреперан глас, стиснала дебелия врат на Куори с двете си ръце.
— Мълчи — скара й се той.
— Това е момчето, за което ми разказа. Гейбриъл.
— Да, то е. Само че с него има някой.
Куори побутна Даян с върха на обувката си.
— Ставай, веднага!
Даян се изправи, Куори я хвана за лакътя и тримата бързо свиха зад един ъгъл.
— Моля те, пусни ни! — примоли се Даян. — Моля те.
— Млъквай, жено, кълна се, че…
— Не я наранявай! — обади се Уила. — Изплашена е.
— Всички сме изплашени! Не трябваше да водят Гейбриъл тук!
— Мистър Куори!
Всички се сепнаха, защото гласът беше непознат.
— Мистър Куори, аз съм Шон Кинг. Тук съм с партньорката ми Мишел Максуел. Чувате ли ме?
Куори не отговори и мушна Даян с цевта на пистолета, за да мълчи.
— Чувате ли ме? Наеха ни да открием Уила Дътън. Нищо повече. Не сме полицаи, а частни детективи. Ако Уила е при вас, пуснете я и ще си отидем.
Куори продължаваше да мълчи.
— Мистър Куори?
— Чувам ви — извика той. — Ще си отидете ли, ако ви я дам? Защо си мисля, че вън чака армия полицаи?
— Вън няма никой.
— Аха. И нямате причина да ме лъжете, нали?
Куори дръпна Даян по-навътре в галерията.
— Искаме Уила. Това е всичко.
— Всички искаме много неща, но не ги получаваме.
Следващите думи на Шон стреснаха Куори.
— Бяхме в къщата ви. Видяхме стаята в мазето. Гейбриъл ни я показа. Знаем какво се е случило с дъщеря ви. Знаем всичко. И ако пуснете Уила да си тръгне, ще направим необходимото, за да излезе истината наяве.
— Защо ви е да го правите? — извика Куори.
— Случилото се е несправедливо, Куори. Знаем го и искаме да помогнем. Първо обаче трябва да се убедим, че Уила е в безопасност.
— Никой вече не може да ми помогне. Нищо не ми остана. Знаете какво се опитах да направя. Не се получи. Ще дойдат за мен всеки момент.
— Въпреки всичко можем да ви помогнем.
Сега Шон говореше по-тихо, за да не може Куори да разбере, че се движат и че се приближават към него.
— Не искате да нараните момичето, нали? — продължи той. — Знам, че не искате. Ако искахте, вече щяхте да сте го направили.
Куори се замисли.
— Къде е Гейбриъл? — попита. — Искам да говоря с него.
Мишел кимна на Гейбриъл.
— Мистър Сам, тук съм.
— Какво правиш тук?
— Дойдох да ти помогна. Не искам да пострадаш, мистър Сам.
— Благодаря ти, Гейбриъл. Но тези хора с теб… Слушайте, Гейбриъл и майка му нямат нищо общо с това. Отговорността е изцяло моя.
— Намерихме писмото — каза Шон. — Знаем. Никой няма претенции към тях.
— Мистър Сам — обади се Гейбриъл, — не искам никой да пострада. Пусни я да си иде у дома, а после и ние ще си отидем. Може със самолета, както ми обеща.
Куори поклати бавно глава.
— Би било много хубаво, синко. Само че не го виждам да стане.
— Защо?
— Правила, Гейбриъл. Работата е там, че не всички ги спазват. Някои хора непрекъснато ги нарушават и… — Той млъкна.
— Куори, ще пуснете ли Уила да си тръгне? — извика Шон. — И Даян Уол? И тя е при вас, нали? Не искате да ги нараните, нали? Знам, че не искате. Не сте такъв човек!
Вече бяха много близо. Шон и Мишел го усещаха. Дръпнаха Гейбриъл зад себе си.
— Куори?
Куори почувства как Уила се вкопчва във врата му. Погледна я и изведнъж си представи, че там е едно друго момиченце, което обичаше повече от всичко и което беше оставил да умре в построено от самия него съоръжение. Този приятел беше прав. Не беше такъв човек. Поне не искаше да бъде.
— Добре, добре. Ще ги пусна.
Пусна Уила на земята и клекна пред нея, за да я гледа в очите.
— Уила, ето какво… Съжалявам за това, което направих. Ще ми се да можех да върна времето, но не мога. Разбери… загубих дъщеря си заради онова, което направиха някои хора. И то ме измъчваше през цялото време, превърна ме в нещо, което не съм искал да бъда. Можеш ли да го разбереш?
Тя кимна замислено.
— Мисля, че да — отговори с тънко гласче. — Да.
— Когато обичаш някого, трябва да си готов и да мразиш. Понякога омразата надделява. Ти обаче ме послушай, Уила. Може да се случи да имаш много добра причина да мразиш някого, но все пак трябва да се освободиш от омразата. Защото, ако не се освободиш, тя ще разруши целия ти живот. И по-лошото е, че няма да остане място за никаква любов.
Преди да може да отговори, той я завъртя с гръб към себе си и извика:
— Идва към вас. Само тя. Тръгвай, Уила. Върви към гласовете им.
— Насам, Уила — извика Мишел.
Уила се обърна още веднъж към Куори.
— Върви, Уила — подкани я той. — Не спирай и не се обръщай назад.
Той знаеше, че когато научи за смъртта на майка си, скръбта ще промени целия й живот. Щеше да го мрази и с право. Просто се надяваше да е чула думите му и да не оставя омразата да провали живота й. Както беше провалила неговия.
Уила забърза напред.
Куори извика:
— Как ме открихте? Заради драсканиците по ръцете на жената ли? На коасати?
Шон се поколеба, после отговори:
— Да.
Куори поклати глава и изруга тихо.
— А сега Даян Уол — извика Шон, след като Уила стигна до тях невредима.
Куори погледна жената и кимна.
— Върви.
— Няма да ме застреляш в гръб, нали? — попита тя с треперещ глас.
— Никога не стрелям по хората в гръб, но мога да стрелям по тях очи в очи, ако ми дадат повод. — Бутна я напред. — Върви.
Даян Уол хукна по прохода, но все пак се обърна и извика:
— Копеле!
Викът й обаче беше заглушен от друг крясък. Беше свиреп като боен вик на воини на Конфедерацията преди атака.
— Внимавай! — извика Мишел след секунда.
— Даръл! — извика Куори, който разбра откъде идва викът. — Недей! Не, момче! НЕ! Гейбриъл е там!
Даръл тичаше из галерията с автомат в ръка и стреляше напосоки.
— Долу! — извика Мишел, дръпна Ула зад гърба си и отговори на стрелбата.
Шон приклекна, а над главата му се посипа ураган от куршуми.
Откосите улучиха Даян Уол в гръдния кош и почти срязаха тялото й на две. Докато падаше, жената погледна назад към Куори с широко отворени, безумни и обвиняващи очи. Строполи се на твърдия под, потънала в собствената си кръв. Рудникът щеше да е нейната гробница.
— Кучи синове! — ревеше Даръл. Пълнителят му свърши, той го пусна да издрънчи на земята, зареди нов и продължи да стреля. Куршумите рикошираха от тавана, стените и от каменния под. Сякаш бяха попаднали в смъртоносен игрален автомат.
Куори скочи напред.
— Даръл! Спри! Спри ти казвам! Гейбриъл…
Дори да го беше чул, Даръл вече не слушаше баща си. Изглежда, точно това искаше да каже преди малко с думите „както аз си знам“.
Пусна автомата и извади два полуавтоматични пистолета с никелов обков. Продължи напред, без да престава да стреля като обезумял. Когато пълнителите свършиха, зареди нови и продължи. Когато и те свършиха, той ги захвърли и извади ловна пушка от кожения калъф на гърба си. Зареди я и пак започна да стреля. Оловото от едрокалибреното оръжие къртеше парчета скала от стените и тавана и ги превръщаше в смъртоносни шрапнели.