Ето още нещо, което Джейн Кокс беше уредила, без да разбере никой. Лари Фостър и Чък Уотърс летяха със съпруга й. Беше изпратила там и агента ветеран Арън Бетак. Постигна го само с един красноречив поглед, след което агентът предпочете да се спаси в безопасния хеликоптер на президента. Същото се случи и с агент Уотърс. Охраната, която беше с нея, се състоеше от сравнително млади агенти. Двамата командоси бяха просто любители на оръжията и тя знаеше как да се справи с тях.
— Искам да вляза в онази къща.
— Госпожо!? — възкликна обърканият агент.
— Кажи на пилота да се спусне пред нея.
— Но… заповядано ми е да…
— Току-що преживях кошмарно премеждие. Можеха да ме убият. Не се чувствам добре и искам да сляза от хеликоптера, преди да повърна. Ясно ли се изразих? Защото, ако не си ме разбрал, ще поговоря с президента, когато се върна във Вашингтон, а той определено ще изясни нещата с началниците ти.
Двамата командоси се спогледаха, но не казаха нищо. Просто се скриха зад големите си карабини. Останалите агенти от охраната на първата дама бяха забили очи в пода и не смееха да я погледнат.
Агентът до Джейн извика:
— Уолт, свали ни пред онази къща.
След минута кацнаха, Джейн слезе от хеликоптера и се запъти към „Атли“.
Младият агент се спусна след нея.
— Госпожо, може ли да попитам къде отивате?
— Отивам в онази къща, за да поискам чаша вода и да си почина малко. Нещо против ли имате?
— Не, госпожо, разбира се, че не, но нека поне проверя мястото, преди да влезете.
Тя го погледна презрително.
— Мислиш ли, че в тази стара къща има престъпници или терористи?
— Госпожо, трябва да спазваме инструкциите. Нека огледам мястото предварително.
Джейн просто мина покрай него, а агентите и двамата командоси се видяха принудени да се спуснат напред и да направят защитен кръг около нея.
Вратата се отвори и на прага се появи Рут Ан, препасана с кухненска престилка. Когато видя кой бе натиснал звънеца, тя зяпна от изненада.
— Мога ли да ви помоля за чаша вода и място, където да полегна малко, госпожо…
Когато Рут Ан се съвзе от изненадата, каза:
— Аз съм Рут Ан. Влезте, госпожо. Влезте. Ще отида да донеса вода.
След като донесе чаша вода, Рут Ан понечи да си тръгне, но Джейн й кимна да остане в малката стая отпред.
Рут Ан седна срещу нея. Беше толкова притеснена, че се страхуваше да не припадне.
Джейн се обърна към агента от охраната.
— Може ли да почакаш вън? Струва ми се, че нашата приятелка се смущава от присъствието ти.
— Госпожо…
— Благодаря ти — каза тя и му обърна гръб.
— Сама ли живееш тук? — попита Джейн, след като агентът излезе.
— Не, госпожо. Живея със сина си. И мистър Сам. Къщата е негова.
— Сам?
— Сам Куори.
— Чувала съм това име. Има дъщеря, нали? Типи?
— Да, госпожо. Тя сега не е тук. Не знам къде може да е.
Рут Ан имаше вид на човек, който иска да побегне от стаята, но въпреки всичко продължи да стои и да мачка престилката си със закоравели от работа пръсти.
— Идвал ли е напоследък някой външен човек?
Рут Ан погледна надолу.
— Аз… ммм…
Джейн протегна ръка и стисна успокоително кокалестото й рамо.
— Не дойдох случайно, Рут Ан. Знам някои неща. Знам за Сам. Дойдох, за да опитам да му помогна. И на теб. И на сина ти. Той тук ли е?
Рут Ан поклати глава.
— Тръгна с онези хора…
— Хора? Какви хора?
— Мъж и жена.
— Познаваш ли ги?
— Не. Дойдоха рано тази сутрин.
— И ти пусна детето си да тръгне с непознати хора? Наистина ли?
— Аз… той искаше да отиде. Те са от правителството. Полицаи. И Гейбриъл каза, че иска да помогне на мистър Сам. А мистър Сам, ако е направил нещо лошо, аз не знам нищо. И Гейбриъл не знае.
Една сълза капна върху изпоцапаната престилка.
— Добре, Рут Ан, сигурна съм, че е така. Значи тези хора дойдоха тук. Казаха ли ти имената си?
— Мъжът каза, че името му е… Кинг. Да, Кинг.
— Висок, симпатичен? Жената също е висока, брюнетка?
— Познавате ли ги?
— Приятели са ми. Защо бяха дошли?
— Търсеха племенницата ви, госпожо. Казах им, че не знам нищо. И се кълна, госпожо, че не знам!
— Вярвам ти — успокои я Джейн. — Разбира се, че не знаеш.
— А Гейбриъл толкова се разгорещи, че искаше да им покаже онази стая.
— Стая?
— Долу в мазето. Мистър Сам е сложил там разни неща. Снимки и нещо, написано по стените. Има снимка и на племенницата ви. Гейбриъл ми я показа. Много хубаво момиче.
— Кинг и жената видяха ли стаята?
— Да, бяха вътре дълго време. Разтревожиха се нещо.
— Покажи ми я.
— Госпожо?
Джейн стана.
— Наистина искам да я видя.
Слязоха долу въпреки възраженията на охраната. Стигнаха до стаята. Вратата беше отворена. Шефът на охраната настоя поне да провери дали някой не дебне вътре.
— Добре, провери. И излез веднага. Дори не пали лампата — каза тя намръщено.
След няколко секунди той се убеди, че в стаята няма никаква опасност.
Джейн се обърна към Рут Ан.
— Имаш ли нещо против, ако вляза вътре сама?
— Не, госпожо. И бездруго не искам да влизам…
Джейн затвори вратата зад себе си, запали осветлението и се огледа.
Започна от единия край на стаята и не престана да чете, докато не стигна до другия. С всяка снимка, с всеки написан ред, дата, събитие в главата й нахлуваха ужасни спомени.
„Той ме изнасили, татко“ — прочете тя, когато се върна към началото на историята, изписана по стените. Взе стол, сложи го в средата на помещението и продължи да чете. Нейната история.
Просълзи се само веднъж, когато погледна снимката на Уила. На мъжа си не беше казала цялата истина. Тя искаше Уила да остане в семейството, защото с тази тайна винаги можеше да държи в ръцете си Дан Кокс. Съпругът й до голяма степен беше добър човек, но беше непредсказуем. Беше сигурна, че ще дойде време в брака им, след като напуснат Белия дом, когато този лост за въздействие щеше да й е много нужен. Мисълта, че президентът на Съединените щати беше всъщност по-слаб от нея, я опияняваше. И въпреки всичко с годините беше обикнала Уила и не й беше все едно какво ще стане с момичето. Искаше да я види свободна.
Не можеше да не признае възхищението си пред уменията и упоритостта на Сам Куори. Наистина беше направил изумителни неща. Разбира се, след случилото се днес щеше да има разследване. Това несъмнено щеше да е проблем, но не непреодолим.
Късметът нямаше да изостави съпруга й. Джейн знаеше съвсем точно какво трябва да направи. И както изискваше методичният й характер, тя се зае систематично да го осъществи. Просто трябваше да сглоби късчетата още веднъж. За последен път.
Мъжът й нямаше да бъде запомнен по този начин. Тя се загледа в стената. Той наистина се бе променил и не заслужаваше това.
Не го заслужавам и аз.
На нивото, до което бяха стигнали те двамата, се губеше всякаква индивидуалност. Вече не бяха той или тя, а те.
След пет минути тя излезе и затвори вратата.
— Искам да се върнем незабавно във Вашингтон — каза тя на агента.
После се обърна към Рут Ан.
— Благодаря за гостоприемството.
— Да, госпожо. Благодаря ви, госпожо!
— Всичко ще се оправи. Не се тревожи.
Излязоха от мазето и напуснаха „Атли“.
След няколко секунди хеликоптерът се издигна. Насочи се на северозапад и пилотът форсира двигателя. Скоро се загубиха от поглед.
Рут Ан затвори входната врата и се върна в кухнята. След няколко минути долови странна миризма. Тръгна от стая в стая, за да разбере какво става. Най-накрая слезе надолу по стълбите, мина забързано по коридора и стигна до вратата на стаята в мазето. Хвана дръжката на вратата. Беше топла. Озадачена, дръпна вратата, за да я отвори.
В този момент огънят, който Джейн Кокс беше запалила с помощта на парцали, разредител за боя и кибрит, достигна металните контейнери и ги възпламени. Експлозията разтърси старата къща из основи. Огненото кълбо изригна през отворената врата, обгърна Рут Ан и буквално я изпепели. Тя дори не успя да извика от болка.