Когато най-накрая пожарът бе забелязан и бе повикана помощ, беше твърде късно. Когато пристигнаха доброволците пожарникари, от „Атли“ не беше останало почти нищо.
Малко по-късно Шон, Мишел, Уила и Гейбриъл минаха по алеята с джипа. Когато видяха какво се е случило, Гейбриъл скочи в движение и хукна към останките.
— Мамо! Мамо!
Мишел натисна газта. Момчето тичаше толкова бързо, че стигнаха едновременно. Докато слязат от колата, Гейбриъл беше успял да се промуши между пожарникарите и вече оглеждаше останките от „Атли“.
Шон изтича след него.
— Гейбриъл!
Мишел се приближи до един от пожарникарите и му показа служебната си карта.
— Открихте ли някого? Чернокожа жена?
Мъжът я погледна мрачно.
— Открихме… останки.
После погледна към Гейбриъл, който обикаляше наоколо и се мъчеше да открие майка си.
Мишел се обърна и закуцука към него. Момчето седна на земята и се разплака. В ръката си стискаше нещо. Някакъв обгорял парцал. Мишел приближи и видя, че е парче от престилка.
Докато Шон и Мишел се опитваха да утешат момчето, Уила дойде до него през купищата димящи развалини и го прегърна през раменете.
Гейбриъл вдигна очи към нея.
— Беше… на майка ми — прошепна той.
— Съжалявам — каза Уила. — Много съжалявам, Гейбриъл.
Той я погледна. Лицето му беше изкривено от скръб. Кимна й в знак на благодарност и отново заплака. Уила го прегърна още по-силно.
Шон погледна Мишел.
— И през ум не ми мина, че майка му е изложена на опасност — прошепна той.
— Нямаше как да го предвидим. Мислиш ли, че е дело на Куори? За да заличи всички доказателства?
— Не знам.
Двамата се отдръпнаха и се загледаха в двете седнали деца, едното прегърнало другото. Беше ясно, че си мислят едно и също.
Уила все още не знаеше, но щеше да преживее съвсем същата мъка. И никой от двамата нямаше сили да й го каже.
Още преди огъня в „Атли“ да бе изгаснал напълно и къщата на Сам Куори да престане да съществува, Джейн и Дан Кокс кацнаха в базата „Андрюс“.
Джейн разказа на Дан какво бе направила. Той я поздрави за бързата реакция и я целуна. Въпреки че вероятно бе загубило племенницата си, първото семейство се върна в Белия дом в по-добро настроение от доста време насам.
Наистина бяха оцелели. За пореден път.
85
Цялата страна ликуваше заради завръщането на Уила Дътън. Смъртта на майка й допълнително изостряше сетивата и придаваше горчиво-сладък привкус на събитието. Сега Уила беше храброто момиче на Америка, макар и да не се появяваше често, защото семейството й я пазеше от прекалено медийно внимание.
С видимо облекчение Дан и Джейн Кокс не спираха да говорят за това по време на предизборната кампания и не пропускаха да поискат от обществеността и медиите да се съобразят със скръбта на момичето.
Ако Уила беше новина номер едно, веднага след нея бе опитът за атентат срещу президента Дан Кокс, осъществен от все още неизвестни извършители, разследването, срещу които продължаваше. Въпреки че самият той говореше за премеждието кратко и сдържано, хората от екипа му не пропускаха повод да изтъкнат каква смелост са проявили той и съпругата му и как са рискували собствения си живот, за да се опитат да спасят племенницата си и да осуетят заговора, който повечето хора смятаха за дело на терористи, планирали да убият президента.
Сега рейтингът му бе толкова висок, че дори опозицията открито признаваше, че е невъзможно да спечелят предстоящите избори. Джейн никога не се бе радвала на по-голяма популярност. Снимката й се появи на кориците на няколко списания, непрекъснато я канеха за участие в различни телевизионни предавания и я показваха по новините. Хората, които я познаваха обаче, намираха някаква промяна — въпреки че беше все така усмихната, а физически видът й не се бе променил, макар и да бе малко отслабнала. Очите й бяха загубили някогашния си блясък.
Шон Кинг и Мишел също попаднаха в лъча на прожекторите, колкото и да не им се искаше. След като президентът и агент Уотърс разказаха какво са направили, за да осуетят заговора, започнаха така да ги заливат с молби за интервюта, че и двамата трябваше да сменят жилищата си и да си променят имената.
Разказаха на Уотърс какво се бе случило в рудника. Че там бяха Даян Уол, Даръл и Сам Куори. Бяха се опитали да проникнат в срутените галерии, но ставаше все по-ясно, че каквито и улики да е имало, ще си останат завинаги заровени там.
Когато Уотърс ги попита за мотивите на Куори да извърши всичко, те отговориха, че не знаят.
Ранената ръка на Шон постепенно заздравяваше, а Мишел вече беше минала от патерици на гипсов ботуш. Гейбриъл като по чудо нямаше никакви сериозни физически наранявания. Емоционалното сътресение от загубата на майка му и на дома му обаче си казваше думата.
Шон и Мишел се чудеха какво да правят с него.
— Не можем просто да го оставим в социално заведение — каза Мишел.
— И на мен не ми се иска да го направим. Иска ми се да му намерим истински дом и семейство.
— Смятам, че доста време нищо няма да му се струва истинско. В каквото и семейство да попадне.
— Мислиш ли, че бихме могли да се грижим за него известно време? — попита Шон накрая.
— Ние ли? Ние живеем на различни места. Не сме женени. И с нашата професия, след като през повечето време ще отсъстваме… никога няма да ни разрешат официално.
— Можем да опитаме.
Мишел се замисли над идеята, после стисна ръката му и каза:
— Наистина можем да опитаме. Поне за известно време.
Със съдействието на ФБР и Белия дом, след като бързо се установи, че Гейбриъл Мейкън няма живи роднини, двамата получиха попечителски права над него. В бъдеще щеше да им се наложи да преодоляват юридически препятствия, но засега момчето щеше да има къде да живее и кой да се грижи за него.
Шон и Мишел отидоха още веднъж до „Атли“, няколко дни след като станаха настойници на Гейбриъл. Не взеха момчето със себе си, защото там вече нямаше нищо за него. Прахът на майка му бе сложен в урна и отнесен във Вашингтон. Сега беше в стаята на момчето в апартамента на Мишел.
ФБР все още продължаваше да разследва останките от старата плантаторска къща, както и мястото, където първото семейство едва не беше намерило смъртта си. И където беше умряла Типи Куори.
Агентите на ФБР се удивляваха на изобретателността и уменията, с които Сам Куори беше задействал смъртоносния си план. Шон и Мишел научиха, че недалеч от къщата е било намерено укритие. В него имало монитор, бинокъл, дистанционно управление, друго оборудване и провизии. Ако вътре се бе крил някой, от него вече нямаше и следа.
Шон и Мишел подозираха, че е бил или Карлос Ривера, или Кърт Стивънс, но нямаха сериозни доказателства.
— Построил е по същество газова камера за Дан и Джейн Кокс — отбеляза Шон.
— И уби в нея собствената си дъщеря.
— По-скоро беше евтаназия — каза Шон. — След всичките тези години…
Най-важният въпрос обаче оставаше нерешен — как да постъпят с информацията, която бяха научили в мазето на „Атли“.
— Всички са мъртви — каза Шон. — Куори, Типи, Рут Ан.
— Може би е най-добре да забравим — предложи Мишел. — Иначе отново ще въвлечем Гейбриъл и Уила във всичко това.
— И ще се разрази национален скандал — добави Шон.
— Но Кокс ще се измъкне безнаказано.
— Знам. Може би обаче така е по-добре.
Върнаха се до „Атли“. Един от командосите, които охраняваха мястото, се доближи до тях.
— Четох за вас в пресата — каза той. — Свършили сте страхотна работа.
— Не чак толкова — отвърна Шон без особен ентусиазъм.
Мишел замълча. И двамата си мислеха за президента на Съединените щати в доста по-различна светлина от онази, в която го виждаха всички, макар и да бяха решили да си мълчат по въпроса.