— Не се шегувам за информацията обаче.
Детерман стана сериозен.
— Всъщност надявах се, че не се шегуваш. Какво имаш?
— Ела. Ще е нужно малко време.
Шон беше наел стая в мотел наблизо. Потеглиха натам.
— Откъде се познавате вие, двамата? — попита Мишел, докато минаваха по Джордж Уошингтън Паркуей покрай река Потомак.
Детерман тупна Шон по рамото.
— Този тук ме представляваше при развода ми. Без да знам, бившата ми смъркала кокаин. Измъкна спестяванията ми, изневери ми с шофьора на куриерската фирма и като капак прояви наглостта да отрови златната ми рибка. И пак поиска половината от всичко, когато се ядосах и реших да я изритам от живота си. След като Шон се зае с нея, старата Урсула не получи нищо. Дори й взех кучето, което беше добре, защото животното обичаше повече мен.
— Мисля, че Марти преувеличава ролята ми, но както и да е. Понякога украсява истината, но иначе е невероятен репортер.
— Но все още чакам „Пулицър“. — Журналистът погледна голямата препълнена папка, която Шон беше оставил до себе си на седалката. — Тук ли е?
— Ще разбереш съвсем скоро.
Влязоха в стаята. Шон затвори вратата и каза:
— Да се захващаме.
Прегледаха методично всички снимки, които Мишел беше направила в „Атли“, и разказаха на Детерман какво са научили, започвайки от разследването за дезертьорство и историята, описана от Куори по стените в мазето на къщата, до срещата им със смъртта в рудника.
Когато му разказаха как първата дама е опожарила „Атли“, той не се сдържа и възкликна:
— Правите си майтап с мен!
— Де да беше така.
Шон му показа също и някои от папките, които беше взел от „Атли“ и които даваха обща представа за Куори и търсенето му на справедливост.
Детерман си водеше бележки през цялото време и задаваше въпроси. В един момент отидоха да си вземат кафе и после продължиха с часове. След изгрева на слънцето пак излязоха, за да пият кафе и да закусят в стария град. Докато се хранеха край реката и гледаха как от летището в далечината излитат самолети, продължиха да разговарят за случилото се. Върнаха се в стаята, където отново трябваше да търпят дима на неспиращия да пуши репортер, и продължиха да коментират нещата, които знаеха, и нещата, за които само подозираха. Когато свършиха, слънцето беше вече високо в небето и беше станало време за обяд.
Детерман се облегна назад и се протегна.
— Знаете ли, че това е най-изумителната гадост, която съм чувал?
— Внимавай да не засмучеш от нея — подсмихна се Шон. — Неприлично е.
— Не, сериозно. В сравнение с това Уотъргейт и Моникагейт приличат на пишкане в училищния двор след футболен мач.
— Значи ни вярваш? — каза Мишел.
— Дали ви вярвам? Кой би могъл да измисли такова нещо? — Журналистът посочи снимките и листата, пръснати по масата. — И не е без доказателства.
Запали поредната цигара и продължи:
— Не разбирам обаче едно. Защо е отвлякъл Уила? Да, тя е племенница и така нататък, но откъде е бил сигурен, че президентът ще се хване? В крайна сметка Уила не е негово дете. Никой не би могъл да го обвини, ако беше решил да не я търси.
Шон извади още една от папките на Куори. Нарочно беше скрил тази част от историята досега, за да изчака Детерман да зададе този въпрос.
— Това са резултати от ДНК анализите, които е направил Куори. Тези са на Пам и Уила Дътън. А този е на Даян Райт. Върху всеки Куори е записал имената с молив.
— Даян Райт, също известна и като Даян Уол — отбеляза Детерман, който се оказа доста паметлив и вече беше готов с основните пунктове на репортажа си.
— Да.
— А защо анализи на ДНК?
— Те показват, че Даян е майка на Уила, а Пам не е.
Журналистът взе документите и ги прегледа.
— Кажи ми, че съм глупав, обаче не разбирам, Шон.
Шон разказа какво се бе случило на малката уличка в Джорджия преди близо тринайсет години. За пръв път разказваше това на някого, ако не се брои Мишел. Лоялността му към Джейн Кокс го бе задължавала да мълчи досега. Лоялността обаче си имаше граници и той ги беше достигнал по отношение на първата дама. В рудника беше обещал на Сам Куори, че ще му помогне истината да види бял свят, ако пусне Уила. Куори я беше пуснал. Първоначално Шон смяташе да мълчи, но когато разбра какво е направила Джейн в „Атли“, реши да изпълни обещанието си към мъртвия.
Детерман се облегна и свали очилата си.
— Значи сенатор Кокс и върху него Даян Райт. След девет месеца се ражда Уила. Следователно тя е негово дете. Боже! И как е постъпил после с Типи Куори. Какъв мръсник!
— Изглежда, не може да контролира тази част от анатомията си — обади се Мишел.
Шон взе снимка, на която се виждаше намръщен мъж, наближаващ петдесет.
— И Куори е научил, че Джейн Кокс е познавала касапина, който е направил аборта на Типи и е срязал артерия. Полицията я е намерила в мазе на изоставена сграда. Вероятно онзи боклук я е зарязал там, след като е разбрал какво е направил. Бил е лишен от лекарски права заради проблеми с алкохола и наркотиците, но все още е правел услуги на старите си приятели.
— И не са я завели в клиника при истински лекар, защото е можела да разкаже за случилото се. Или хората биха могли да започнат да задават неудобни въпроси.
— Точно така.
Детерман се наклони напред и се вгледа в документите.
— Никой обаче не е изследвал ДНК-то на президента.
— Щеше да съвпадне.
— Имат негово ДНК в базата данни. Може би тази история ще ги накара да направят втори тест за по-сигурно.
Той започна да пише нещо, но Шон сложи ръка на рамото му. Журналистът вдигна очи въпросително.
— Марти? Мога ли да те помоля за една услуга?
— След като ми даде информация за скандала на столетието? Мисля, че мога да ти направя услуга.
— Не искам да пишеш за тази част от историята. За Уила.
— Какво?
— Уила загуби майка си — отговори Мишел. — Жената, която в действителност я е родила, също не е жива. Смятаме, че ще й дойде твърде много. Няма да е честно да й причиним всичко това.
— И бездруго имаш предостатъчно материал — добави Шон. — Плюс много силни косвени доказателства, че първата дама е опожарила къща и е убила невинна жена, за да прикрие безобразията на съпруга си. Все пак ти си журналистът, решението е твое. Не можем да те принудим да не пишеш за това.
Детерман се смути.
— Смятате, че Джейн Кокс е искала Рут Ан да умре, когато е запалила къщата?
— Надявам се да не е така. Никой друг, освен нея обаче не знае това със сигурност. Знам обаче, че Уила преживя твърде много.
Детерман кимна и протегна ръка на Шон.
— Имаш го.
— Очакваме покана за връчването на „Пулицър“.
— Ще ви поканя и на премиерата на филма! — засмя се Детерман.
После всички станаха сериозни.
След малко журналистът каза:
— Това е невероятна история, Шон. И напълно разбирам защо искате да излезе наяве.
— Но? — попита Шон внимателно.
— Но ще разтърси страната из основи, мой човек!
— Понякога се налага, Марти. Понякога се налага.
88
Уила седеше срещу Шон, Мишел и Гейбриъл с длани в скута и наведена глава. Бяха в къща, наета от Тък, на около километър от старата, която беше обявена за продан. Никой от тях не искаше да се върне там. Тък седеше до дъщеря си и я беше прегърнал през раменете.
— Съжалявам, че майка ти е умряла — каза Гейбриъл, без да гледа Уила. Беше облечен с бяла фланелка с якичка и дънки и стискаше новата бейзболна шапка, която му беше подарил Шон вместо старата, която беше изгоряла в пожара. Едната му ръка беше в джоба и стискаше единственото нещо, спасено от огъня — монетата, която Сам Куори му беше оставил на нощното шкафче, преди да напусне „Атли“ завинаги.
— И аз много съжалявам за майка ти — обади се Уила. — Ти беше много смел в онзи рудник. Ако не беше ти, нямаше да оживея.