— О не, скъпа, по принцип обичам безалкохолно, но днес нещо ми се е подул коремът, тъй че бих пийнала малко вода, ако обичаш.
Ивлин отиде и наля две бели чашки.
— Благодаря.
— И какво стана с госпожа Адкок?
Госпожа Тредгуд я изгледа.
— Госпожа Адкок ли? Познаваш ли я?
— Не, но вие тъкмо разказвахте, че се хвалела за нещо.
— А, да… Та значи снощи на вечеря госпожа Адкок ни разправяше, че в дома й имало само автентични антики… на по над петдесет години… всичко, което притежавала, било много скъпо. И аз казах на госпожа Отис: „Ето, аз започнах живота си без никаква стойност, а сега се оказва, че съм безценна антика. Сигурно струвам цяло състояние“.
Госпожа Тредгуд се засмя, след което се замисли.
— Чудя се какво ли е станало с онези кукленски сервизи и каручката. Всяка събота излизахме да се повозим с каручката, татко ни я беше направил на нас, момичетата, и ни се струваше по-хубаво и от пътуване до Париж. Няма да се изненадам, ако козелът, който впрягахме да я тегли, е още жив. Казваше Хари… да, Хари! Ядеше всичко! — Старицата се засмя. — Веднъж Иджи му даде дезодоранта за подмишници на Леона и той го заблиза като сладолед… Играехме на всякакви игри, но едва ли има някой, който да обичаше толкова да се маскира, колкото семейство Тредгуд. Една година мама ни облече четирите като различните бои карти за конкурс в църквата. Аз бях спатия, близначките — купа и каро, Еси Ру беше пика, а след нас се тътреше Иджи, маскирана като жокера в колодата. Спечелихме първо място!
На един четвърти юли бяхме облечени с рокли на звезди и райета като американското знаме и носехме хартиени коронки. Всички седяхме в задния двор и похапвахме домашен сладолед в очакване на фойерверките, когато по задните стълби слезе Бъди Тредгуд, издокаран с една от роклите на Леона и голяма панделка, вързана на главата, и започна да се фръцка превзето. Имитираше Леона. Отгоре на всичко Едуард, Джулиан или някое от другите момчета изнесе грамофона на двора, нави го и пусна „Арабският шейх“, а Бъди се кълчеше под звуците на музиката. Смеехме се на този случай години наред. По-късно обаче Бъди целуна Леона и се помириха. На Бъди всичко му се прощаваше.
Татко наемаше хора, които организираха заря за целия град, щом се стъмнеше. Идваха и всички чернокожи от Траутвил. Каква гледка само! Фойерверките избухваха и осветяваха цялото небе. И, разбира се, момчетата вилнееха и гърмяха фишеци. А след края на зарята се прибирахме в салона и Еси Ру сядаше на пианото. Свиреше „Чуй присмехулника“, „Нола“ или каквито песни бяха популярни съответната година… а Иджи се качваше на дървото и виеше.
Иджи винаги ходеше с гащеризон и боса. Че то нали щеше да съсипе всяка рокля, както се катереше по дърветата и ходеше на лов и за риба с Бъди и братята си. Беше хубаво момиченце, само дето, след като Бъди веднъж й острига косата, изглеждаше досущ като момче.
Но пък всичките дъщери на Тредгуд бяха красиви. Не че не полагаха грижи за външния си вид, особено Леона… Тя бе най-суетната, а и нямаше никакво чувство за хумор.
Аз не бях красива, защото бях твърде висока. Все се изгърбвах и мама Тредгуд ми казваше: „Нини, Бог те е създал толкова висока, за да си по-близо до небето“. Сега обаче не съм толкова висока като преди. С възрастта хората се свиват.
Косата е интересно нещо, нали? Пълно е с хора, които приемат прическите си много сериозно. Но пък май е напълно нормално. И в Библията има куп истории, свързани с коса: Самсон и онази Савската царица, пък и момичето, дето измило краката на Исус с косите си… Не е ли странно, че чернокожите искат да имат права коса, а ние — къдрава? Моята коса беше кафява едно време, но сега се боядисвам с „Блестяща коприна“ №15. Преди ползвах №16, но косата ми ставаше много тъмна и си личеше, че е боядисана.
Едно време просто я прибирах на кок. Но не и госпожица Леона. Косата и бе ябълката на раздора между нея и Иджи. Иджи — беше някъде девет или десетгодишна — бе ходила да си играе с децата в Траутвил и се върна цялата въшлясала. Наложи се всички да си измием главите с газ, мас и оцет. През живота си не съм чувала такива писъци и вой. Леона врякаше все едно я горяха жива. След това не искаше да говори с горката Иджи.
Някъде по това време един ден Бъди се прибра от училище и видя, че Иджи е унила. Той трябваше да ходи на футболен мач и когато тръгна да излиза вечерта, й каза: „Хайде, идвай с мен, Въшчице“, заведе я на стадиона и я сложи да седне на пейката до останалите играчи. Такъв си беше Бъди…