„Уважаема, госпожо Кауч,
С прискърбие трябва да Ви съобщя, че миналата неделя малко след шест и половина сутринта Вашата приятелка госпожа Клио Тредгуд почина в дома си. При мен има няколко неща, които тя ви остави. Със съпруга ми с радост ще ги занесем в Бирмингам или Вие можете да дойдете да ги вземете, когато Ви е удобно. Моля Ви, обадете ми се на телефон 555–7760. У дома съм си по цял ден.
Искрено Ваша,
Госпожа Джони Хартман
Съседка“
Изведнъж Ивлин престана да се чувства сладка и просто и се прииска да се прибере вкъщи.
Уисъл Стоп, Алабама
8 април 1986
Ивлин изчака първия топъл ден от пролетта, за да се обади на госпожа Хартман. Някак си не можеше да понесе мисълта, че ще види за пръв път Уисъл Стоп посред зима. Позвъни на вратата и й отвори приятна на вид жена с кафява коса.
— Госпожо Кауч, заповядайте. Много се радвам да се запознаем. Госпожа Тредгуд толкова ми е разказвала за вас, че все едно вече ви познавам.
Въведе Ивлин в безупречно чиста кухня и сложи на масата две чаши кафе и прясно приготвен кекс в порцеланов поднос.
— Много съжалявам, че се наложи да ви изпратя онова писмо, но знаех, че ще искате да научите.
— Благодаря ви. Нямах представа, че е напуснала „Розовата тераса“.
— Знам. Приятелката й, госпожа Отис, почина седмица след като вие заминахте.
— О! Нямах представа… Защо не ми се е обадила?
— Мислеше, че е редно да го направи, но каза, че сте на почивка и не иска да ви притеснява. Такава си беше, винаги мислеше за другите… Преместихме се в съседната къща малко след като съпругът й почина и я познавам има-няма трийсет години, а нито веднъж не съм я чула да се оплаква. Нито веднъж. А животът й не бе лек. Синът й, Албърт беше като дете. Но всеки ден тя ставаше, бръснеше го, къпеше го, пудреше го, слагаше му колана за хернията — грижеше се за него като за бебе дори след като стана голям мъж… На света не е имало по-обичано дете от Албърт Тредгуд. Бог да я благослови, страшно ми липсва, а знам, че липсва и на вас.
— Да, и се чувствам ужасно, че не бях тук. Може би щях да успея да направя нещо, да й намеря лекар или нещо друго.
— Не, скъпа. Нищо не бихте могли да направите. Тя не беше болна. В неделя винаги я взимахме с нас на църква и тя обикновено бе облечена, готова и ни чакаше, седнала на верандата. Но онази неделя, когато се приготвихме да тръгваме, нея я нямаше, което бе крайно необичайно. Рей, съпругът ми, почука на вратата, и понеже тя не отвори, влезе вътре и след минутка излезе. Попитах го: „Рей, къде е госпожа Тредгуд?“, а той отвърна: „Скъпа, госпожа Тредгуд е починала“, седна на стъпалата и се разплака. Умряла в съня си, в мир и покой. Струва ми се, че тя знаеше, че времето й наближава, защото винаги когато отидех у тях, ми казваше: „Джони, ако нещо се случи с мен, искам да дадеш тези неща на Ивлин“. Много ви ценеше. Хвалеше ви непрекъснато и казваше, че един ден със сигурност ще пристигнете с новия си кадилак и ще я повозите. Бедничката, когато умря, нямаше нищо повече от няколко дребни вещи. Това ме подсеща, че трябва да ви донеса нещата.
Госпожа Хартман излезе и се върна със снимка на голо момиче, люлеещо се на люлка на фон от сини балончета, кутия от обувки и бурканче, в което като че ли имаше някакви песъчинки.
Ивлин взе бурканчето.
— Какво е това, за бога?
Госпожа Хартман се засмя.
— Жлъчните й камъни. Бог знае защо е решила, че ще ги искате.
Ивлин отвори кутията от обувки. Вътре намери акта за раждане на Албърт, дипломата на Клио от школа за хиропрактори „Палмър“ в Девънпорт, Айова, от 1927 г. и петнайсетина некролога. Под тях имаше плик със снимки. На първата имаше мъж и момченце с моряшко костюмче, седнали на полумесец. Следващата бе училищна снимка от 1939 г. на русокосо момче; на гърба пишеше: „Чуканчето Тредгуд на 10 години“. После Ивлин взе семеен портрет на Тредгуд, направен през 1919, и имаше чувството, че хората на снимката са й стари приятели. Веднага разпозна Бъди с блесналите очи и широката усмивка. До него бяха Еси Ру и близначките, и Леона, заела царствена поза… и малката Иджи с дървеното си петле. А най-отзад с дълга бяла престилка стоеше Сипси с изражение, което показваше, че приема позирането за снимки много сериозно.