Под портрета намери фотография на млада жена с бяла рокля, застанала в същия този двор, която бе засенчила очи с ръка и се усмихваше на фотографа. Ивлин си помисли, че това е едно от най-прекрасните създания, които е виждала, с тези дълги мигли и тази мила усмивка. Но не можа да разбере коя е и попита госпожа Хартман дали знае.
Госпожа Хартман сложи очилата си, които бяха окачени на верижка около врата й, и гледа снимката известно време озадачено.
— А, сетих се коя е! Това е онази нейна приятелка, която дошла да живее тук от Джорджия… Рут не помня коя.
„Мили боже!“, помисли си Ивлин. Това беше Рут Джеймсън. Снимката вероятно бе направена през първото й лято в Уисъл Стоп. Тя отново се вгледа в нея. Досега не й бе хрумвало, че Рут е била толкова красива.
На следващата снимка побеляла жена с ловджийска шапка седеше на коляното на Дядо Коледа пред надпис: „Весели празници, 1956“.
Госпожа Хартман взе снимката и се засмя.
— Ах, това е онази проклетия Иджи Тредгуд. Тя държеше кафенето в града.
— Познавахте ли я?
— Че кой не я познаваше! О, какъв образ беше само! Никой не знаеше каква щуротия ще й хрумне.
— Вижте, госпожо Хартман, тук има една снимка на госпожа Тредгуд.
Снимката бе направена в центъра в универсалния магазин преди около двайсетина години: госпожа Тредгуд вече бе с прошарена коса и изглеждаше горе-долу както когато Ивлин я видя за последно.
Госпожа Хартман взе снимката.
— Бог да я благослови. Помня тази рокля. Беше тъмносиня, на бели точици. Носи я сигурно трийсет години. Поръча, след като умре, всичките й дрехи да бъдат дарени. Но нямаше почти нищо, бедничката, само едно старо палто и няколко домашни рокли. Взеха каквито мебели й бяха останали, с изключение на люлката на предната веранда. Просто не можах да им я дам. Тя седеше на нея ден и нощ и гледаше влаковете. Стори ми се нередно да я дам на непознати. Завеща къщата си на дъщеря ни Тери.
Ивлин продължи да вади разни неща от кутията.
— Вижте, госпожо Хартман, меню от кафене „Уисъл Стоп“. От трийсетте. Какви цени само! Хамбургер с кюфте за десет цента… и цяла вечеря за трийсет и пет! А парче пай е струвало пет цента!
— Нали! А сега не можеш да си вземеш вечеря за по-малко от пет-шест долара дори в закусвалните, а отгоре на всичкото се плаща отделно за напитката и пая.
Накрая Ивлин намери снимка на Иджи с пластмасови очила и изкуствен нос, застанала с четирима мъже с вид на калпазани, облечени в шантави дрехи, с надпис отдолу: „Клубът на киселата краставичка… Комедиен концерт, 1942“… и великденска картичка от Клио, пощенските картички, които Ивлин й бе изпратила от Калифорния, меню от вагон-ресторант на „Южни железници“ от 50-те години, използвано червило, копие от Осемдесет и девети псалм и болнична гривна с надпис: „Госпожа Клио Тредгуд, 86-годишна, жена“.
А на дъното на кутията намери писмо, адресирано до Госпожа Ивлин Кауч.
— Я, написала ми е писмо!
Отвори го и го прочете.
„Ивлин, оставям ти някои от рецептите на Сипси. Толкова ги обичам, че реших да ти ги оставя, особено рецептата за пържени зелени домати.
Обичам те, мила ми Ивлин, и ти пожелавам да си щастлива. Аз лично съм щастлива.
Твоя приятелка, госпожа Клио Тредгуд“
Госпожа Хартман каза:
— Бог да я благослови, тези неща пожела да ви предам.
Ивлин натъжено сгъна бележката и я прибра в плика. Замисли се как от човек, живял и дишал на този свят цели осемдесет и шест години, бе останала само кутия от обувки, пълна със стари хартии.
Ивлин помоли госпожа Хартман да я упъти до мястото, на което е било кафенето.
— През две пресечки надолу по улицата е. Ако искате, ще дойда с вас.
— Би било чудесно, благодаря.
— Разбира се. Само да изключа боба и да сложа месото във фурната и идвам.
Ивлин занесе снимката и кутията в колата и докато чакаше, отиде до двора на госпожа Тредгуд. Вдигна очи и се разсмя — високо в клоните на брезата още стоеше заклещена метлата, която госпожа Тредгуд бе хвърлила по сойките преди година, а на телефонните жици бяха накацали косовете, които госпожа Тредгуд се страхуваше, че подслушвали телефонните й разговори. Къщата изглеждаше точно както старицата я бе описвала, със саксиите с мушката и нагризаните от насекоми хортензии.
Госпожа Хартман излезе, качиха се в колата и отидоха на мястото, където някога се бе намирало кафенето, на няма и шест метра от железопътните релси. До него имаше малка тухлена сграда, също необитаема, но Ивлин успя да прочете избелелия надпис на прозореца: „Фризьорски салон на Опал“. Всичко бе точно както си го беше представяла.