Госпожа Хартман й показа мястото, където някога бил магазинът на татко Тредгуд и където сега имаше аптека, а на втория етаж бе седалището на Клуба на лосовете.
Ивлин я попита дали може да отидат до Траутвил.
— Разбира се, скъпа, от другата страна на релсите е.
Когато минаха през малкия квартал на чернокожите, Ивлин се изненада колко малък е всъщност — само няколко улички с порутени къщурки. Госпожа Хартман посочи една малка къща с избелели зелени столове на верандата и каза, че в нея живеели Големия Джордж и Онзел, докато не заминали за Бирмингам да живеят при сина си Джаспър.
На излизане от квартала минаха покрай бакалията на Оси, залепена за рушаща се дървена едноетажна къща, някога небесносиня. Витрината на магазина бе облепена с избелели табели от 30-те, които приканваха „Пийте джинджифилова лимонада «Бъфало Рок», отлежавала милиони минути“.
Ивлин изведнъж бе споходена от спомен от детството си.
— Госпожо Хартман, тук дали продават ягодова лимонада?
— Със сигурност.
— Искате ли да влезем?
— Разбира се. Много бели пазаруват тук.
Ивлин паркира и влязоха в бакалията. Госпожа Хартман отиде при един стар мъж с бяла риза и тиранти и закрещя в ухото му:
— Оси, това е госпожа Кауч. Беше приятелка на Нини Тредгуд!
В мига, в който Оси чу името на госпожа Тредгуд, очите му блеснаха и той се спусна към Ивлин и я прегърна. Ивлин, която никога не бе прегръщала чернокож мъж, се смути. Оси забърбори като картечница, но тя не разбра и думичка от казаното, тъй като старецът нямаше зъби.
Госпожа Хартман отново му извика:
— Не, скъпи, това не е дъщеря й, а нейната приятелка госпожа Кауч от Бирмингам…
Оси продължи да й се усмихва лъчезарно.
Госпожа Хартман отвори хладилника с напитките и извади бутилка ягодова лимонада.
— Заповядайте.
Ивлин понечи да плати, но Оси продължаваше да бъбри нещо неразбираемо.
— Каза да си приберете парите, госпожо Кауч. Иска да ви почерпи.
Ивлин се смути, но благодари на Оси и той ги изпрати до колата, без да спира да говори и да се усмихва.
— Чао! — извика госпожа Хартман и се обърна към Ивлин. — Глух е като пън.
— Досетих се. Просто не очаквах да ме прегърне така.
— Той много обичаше госпожа Тредгуд, познаваше я от малък.
Върнаха се от другата страна на релсите и госпожа Хартман рече:
— Скъпа, ако завиете надясно в следващата пресечка, ще ви покажа старата къща на Тредгуд.
В мига, в който завиха зад ъгъла, Ивлин я видя: голяма двуетажна бяла къща с веранда, опасваща цялата постройка. Позна я от снимките.
Спря колата и слязоха.
Прозорците бяха изпочупени или заковани с дъски, а верандата бе пропаднала и прогнила, тъй че не можеха да се качат на нея. Сякаш къщата щеше да се срине всеки момент. Заобиколиха отзад.
— Колко жалко, че къщата се руши така. Обзалагам се, че едно време е била прекрасна.
Госпожа Хартман се съгласи.
— Едно време беше най-хубавата в Уисъл Стоп. Но сега, след като не остана и един Тредгуд, предполагам, че просто ще я съборят.
Отидоха в задния двор и се изненадаха от гледката. Старите решетки за асми бяха обсипани със стотици малки розови трендафили, които цъфтяха, сякаш нямаха представа, че обитателите на къщата отдавна са си отишли.
Ивлин надникна през счупения прозорец и видя напукана бяла маса. Зачуди се колко ли тесто за бисквити е рязано върху нея през годините.
Закара госпожа Хартман до тях и й благодари за всичко.
— За мен беше удоволствие. Вече почти никой не ни идва на гости, откакто спряха влаковете. Съжалявам, че се запознахме о толкова тъжен повод, но моля ви, заповядайте, когато имате време.
Макар да бе късно, Ивлин реши да мине още веднъж покрай старата къща. Стъмваше се и когато зави по улицата, фаровете осветиха сградата така, сякаш вътре имаше хора… и изведнъж Ивлин можеше да се закълне, че чу Еси Ру да свири на старото пиано в салона…
„Излез, малка каубойке…“
Спря колата и се разплака, сякаш сърцето й щеше да се пръсне, замислена защо хората трябва да остаряват и да умират.
„Уиймс Уикли“