— Уговорката за покер в петък още важи, нали?
— Да, в осем часа. И си носи много пари: усещам, че ще извадя късмет.
— Тогава ще кажа на Джак… Чао, Рут.
— Чао, Грейди.
Иджи поклати глава и го проследи с поглед как се отдалечава по улицата.
— Рут, да беше видяла това теле как седеше пияно-заляно долу при реката и три дни рева като бебе, когато Джо, чернокожият старец, който го отгледа, умря. Кълна се, имам чувството, че вместо мозъци имат мухи в главите. Представи си само: тези момчета се страхуват да седят до негър, докато обядват, а не ги е страх да ядат яйцата, излезли от задника на кокошка.
— О, Иджи!
Иджи се разсмя.
— Извинявай, но понякога страшно се ядосвам.
— Знам, скъпа, но не бива да се разстройваш. Хората просто са си такива и няма как да ги промениш. Просто така са нещата.
Иджи й се усмихна и се зачуди какво ли би станало, ако не беше Рут да я успокоява. Рут също й се усмихна.
И двете бяха наясно, че в някакъв момент ще се наложи да вземат решение какво да правят. И го взеха. След онзи ден единственото, което се промени, бе менюто, окачено на задната врата — всички цени бяха с пет-десет цента по-ниски. Двете решиха, че така е справедливо…
„Уиймс Уикли“
6 април 1933
Ново меню в кафенето
Клиентите на кафенето доста се изненадаха, когато миналата седмица видяха, че менюто предлага, освен всичко останало и: филе от опосум, ребърца от пор, кози дроб с лук, пудинг от крастава жаба и пай с пълнеж от пуешко и мишелов със сметана.
Една нищо неподозираща двойка, пристигнала за вечеря в кафенето чак от Гейт Сити, след като прочела менюто, си тръгнала веднага и вече била стигнала чак до средата на улицата, когато Иджи отворила вратата и извикала: „Първоаприлска шега!“
Двамата се върнали, поръчали си обичайното меню и получили безплатно кокосов пай със сладолед.
Между другото половинката ми пусна онзи ден в къщата едно от старите си ловджийски кучета, което довлече кокал, в който се спънах и си счупих пръста на крака. Д-р Хадли ме превърза, но се налага да ходя на работа по пантофи и не мога да обикалям да събирам новини както обикновено. Затова, ако имате някоя новост, просто елате да ми я съобщите в пощата.
Дот Уиймс
„Роудс съркъл“ №212
Бирмингам, Алабама
19 януари 1986
Отново бе неделя и Ивлин и Ед Кауч се приготвяха да тръгват за старческия дом. Ивлин изключи кафеварката и си помисли как никак не й се ходи, но Ед бе изключително докачлив, щом станеше въпрос за майка му, и тя не смееше да не го придружи и поне да поздрави мрънкащата си капризна свекърва. Посещенията в старческия дом бяха истинско мъчение — тя мразеше мириса на болести, дезинфектанти и смърт. Това й напомняше за майка й, лекари и болници.
Ивлин бе на четирийсет, когато майка й почина и започнаха страховете й. Сега, когато четеше сутрешния вестник, отваряше на страницата с некролозите още преди да си прегледа хороскопа. Оставаше доволна, когато починалият бе над седемдесет или осемдесетгодишен, и направо се радваше, ако бе над деветдесет — това я караше да се чувства някак си в безопасност. Но когато прочетеше, че някой е умрял на четирийсет или петдесет, се разстройваше за цял ден, особено ако в края на некролога близките молеха за дарения за фондациите за борба с рака. Най-много се разстройваше обаче, когато причината за смъртта не бе упомената.
Кратко боледуване от какво!
Внезапна смърт от какво?
Каква злополука?
Искаше всички подробности, записани черно на бяло, а не да я оставят да гадае. И страшно мразеше близките да молят за дарения за милосърдните фондации. Те пък с какво се занимаваха? С лечение на бяс?
Но напоследък в некролозите молеха най-вече за дарения за фондациите за борба с рака. Ивлин се чудеше защо трябва да живее в тяло, което ще остарее и ще се руши сред мъки и болка. Защо не можеше да живее в някое бюро например, масивно бюро? Или печка? Или пералня? Предпочиташе за нея да се грижи обикновен майстор като електротехник или водопроводчик, да речем, вместо лекар. Докато агонизираше от родилните болки, д-р Клайд — акушерът й — я бе излъгал в очите. „Госпожо Кауч, ще забравите болката, щом видите бебето си. Затова напънете още малко. Повярвайте ми, дори няма да помните“.
ЛЪЖА! Помнеше всяка от болка по време на цялото раждане и нямаше да роди второто дете, ако Ед не бе настоял да опитат за момче… Друга лъжа: второто раждане болеше също толкова, колкото и първото, може би дори повече, защото този път знаеше какво я чака. Беше ядосана на Ед през всичките девет месеца и слава богу, че се роди Томи, защото не възнамеряваше да се подлага повече на това мъчение.