През целия си живот се бе страхувала от доктори. Преди само се притесняваше, но сега ги мразеше, ненавиждаше ги и ги презираше. Откакто онзи лекар бе влязъл с наперена походка и картон в ръка в болничната стая на майка й през онзи ден… Като дребен диктатор с костюма си от полиестер и тежките си обувки. Толкова самодоволен и надут със сестрите, които пърхаха около него като гейши. Той дори не бе лекуващият лекар на майка й, а само заместваше за визитациите въпросната сутрин. Ивлин бе в стаята и държеше ръката на майка си. Докторът влезе, без да се представи.
Тя каза:
— Добро утро, докторе. Аз съм дъщеря й, Ивлин Кауч.
Без да вдига очи от картона, лекарят заяви гръмко:
— Майка ви е болна от бързо разпространяващ се рак на белия дроб с метастази в черния дроб, панкреаса, далака и признаци за навлизане в костния мозък.
До този момент майка й дори не знаеше, че е болна от рак. Ивлин не бе позволила да й кажат, защото знаеше колко се страхува. До края на дните си нямаше да забрави ужаса, изписан по лицето на майка й, и онзи доктор, който просто продължи по коридора с антуража си.
След два дни майка й изпадна в кома.
Ивлин никога нямаше да забрави и сивите стерилни стени на чакалнята в интензивното отделение, където бе прекарала всички онези седмици, уплашена и объркана като останалите хора там, които знаеха, че близките им лежат съвсем наблизо в студени стаи, в които не проникват слънчеви лъчи, и чакат да умрат.
Напълно непознати седяха в малката чакалня и споделяха едни от може би най-личните и болезнени моменти в живота си, без да знаят как да се държат и какво да кажат. Нямаше правила или етикет. Никой не ги бе подготвил за това изпитание. Всички бяха просто клети хора, уплашени като нея, които се опитваха да изглеждат смели, разговаряха за всекидневието си в шок и се преструваха, че всичко е наред.
Едно от семействата бе твърде уплашено дори да приеме факта, че жената, която умираше зад стената, е майка им. Винаги я наричаха „нашата“ и питаха Ивлин как е „нейната“: опитваха се да изтикат истината надалеч, за да облекчат болката си.
Всеки ден чакаха заедно, наясно, че ще дойде онзи ужасен момент, в който ще трябва да вземат „решението“ дали да изключат апарата за дишане…
„Така ще е най-добре“.
„Поне ще й олекне“.
„Тя би поискала да го направим“.
„Лекарят каза, че вече си е отишла“.
„Това е само техническа подробност“.
Техническа подробност ли?
Все спокойни разговори между улегнали хора, докато Ивлин искаше само да се разплаче за майка си, за милата си майчица, единствения човек на света, който я обичаше повече от всичко.
През онази събота лекарят надникна в чакалнята. Всички впериха очи в него и разговорите секнаха. Той огледа помещението.
— Госпожо Кауч, бихте ли дошли в кабинета ми, ако обичате?
Когато Ивлин стана и взе чантата си с разтреперани ръце, останалите я погледнаха със съчувствие, а една жена я докосна по ръката, но всички тайно изпитваха облекчение, че не са повикали тях.
Като насън тя слушаше внимателно какво й казва лекарят, който представяше нещата като нещо съвсем простичко и нормално.
— Няма смисъл да отлагате…
Думите му звучаха съвсем логично. Ивлин стана и като зомби се прибра у дома.
Мислеше си, че е готова да приеме факта, че е готова да се раздели с нея.
Но пък никой никога не е напълно готов да изключи апарата за дишане на майка си независимо колко дълго е обмислял решението; да угаси светлината от детството си и да си тръгне сякаш изключва лампа на излизане от стая.
Ивлин така и не си прости, че не събра смелост да се върне в болницата и да е с майка си в онзи момент. Още се будеше разплакана от чувство за вина, макар да бе наясно, че не може да се реваншира по никакъв начин.
Като че ли това преживяване постави началото на страха й от всичко, свързано с лекари и болници. Не знаеше дали наистина е така; бе сигурна само, че от мисълта за ходене на доктор я облива студена пот и се разтреперва цялата. А само като чуеше думата „рак“, я побиваха тръпки. Бе спряла да докосва гърдите си, след като веднъж напипа бучица и за малко не припадна. За щастие се оказа, че е носна кърпа, залепила се за сутиена й в пералнята. Съзнаваше, че страхът й е неоснователен и че трябва да отиде на преглед. Казваха, че трябва да се преглеждаш поне веднъж годишно. Ивлин съзнаваше, че трябва да го направи не заради себе си, а заради децата си. Съзнаваше го, но не взимаше мерки. На няколко пъти успя да събере смелост и си записа часове за преглед, но винаги ги отменяше в последния момент.