За последно бе ходила на лекар преди шест години заради пикочна инфекция. Искаше й се лекарят само да й предпише антибиотици по телефона, но той я накара да отиде в кабинета му, за да я прегледа. Легнала разкрачена, Ивлин мислеше дали има нещо по-лошо от това непознат мъж да тършува в тялото й като в торба с покупки от бакалията.
Лекарят я попита кога за последно са преглеждали гърдите й и Ивлин излъга:
— Преди три месеца.
Лекарят каза:
— Така и така сте тук, ще ви прегледам.
Тя започна да бъбри като картечница в опит да го разсее, но той я прекъсна:
— О, тук напипвам нещо, което не ми харесва.
Дните, в които чакаше резултатите от изследванията, бяха непосилни. Ходеше замаяна, сякаш в кошмар, и се молеше и пазареше с Бог, макар да не беше сигурна, че вярва в Бога. Обещаваше му, че ако не е болна от рак, повече никога няма да се оплаква от нищо, че ще прекара остатъка от живота си просто доволна, че е жива, че ще помага на бедните и ще ходи на църква всеки ден.
Но в деня, в който разбра, че е здрава и че няма да умре скоро, отново продължи да си живее постарому. Само че сега, след ужаса от фалшивата тревога, всеки път, когато я заболеше нещо, бе убедена, че е болна от рак и че ако отиде на лекар не само ще й поставят тази диагноза, но и че докторът ще я преслуша и ще я вкара за операция, преди да успее да избяга. Започна да живее с единия крак в гроба. Дори когато погледнеше дланта си, й се струваше, че линията на живота й се скъсява.
Знаеше, че няма да издържи и един ден, ако се наложи отново да чака резултати от изследвания, и реши, че не иска да знае дали е болна. Предпочиташе да си отиде бързо, без дори да разбере.
Тези сутрин, докато пътуваха с колата към старческия дсм, осъзна, че животът и е станал непоносим. Всеки ден си играеше наум игри само за да успее да издържи до вечерта. Казваше си например, че днес ще се случи нещо прекрасно… че следващия път, когато телефонът звънне, някой ще й съобщи добра новина, която ще промени живота и… или че ще получи изненада по пощата. Но никога не намираше в пощенската кутия друго, освен рекламни брошури, а позвъняванията по телефона се оказваха погрешно набран номер или съсед, който искаше нещо.
Тихата истерия и непоносимото отчаяние започнаха, когато най-накрая осъзна, че нищо няма да се промени, че никой няма да дойде и да я спаси. Имаше чувството, че е на дъното на кладенец и крещи, но никой не я чува.
Напоследък дните се нижеха като поредица от дълги черни нощи и сиви сутрини, в които усещането, че е пропиляла живота си, я блъсваше като тежка вълна и ужасно я плашеше. Но тя се страхуваше не от смъртта. Твърде често бе поглеждала към черната бездна на отвъдното и й се бе искало да скочи. Всъщност тази мисъл започваше да й се струва все по-примамлива.
Дори знаеше как ще се самоубие — със сребърен куршум, объл и студен като ледено мартини. Щеше да сложи пистолета във фризера за няколко часа, за да е заскрежен и студен, когато го опре в главата си. Почти усещаше как леденият куршум пронизва парещия й объркан мозък и замразява болката завинаги. Гърмът от изстрела щеше да е последното, което ще чуе. И после… нищо. Може би само тишината, която чуват птиците, докато летят в чистия хладен въздух високо над земята. Сладкото, неопетнено чувство за свобода.
Не, Ивлин не се страхуваше от смъртта, а от живота си, който започваше да й напомня за сивата чакалня на интензивното отделение.
„Уиймс Уикли“
16 май 1934
Нападение от съсел
Бърта Вик съобщи, че в петък през нощта около два часа отишла до тоалетната и там я ухапал съсел, вмъкнал се през тръбите. Тя каза, че повикала Харолд, който не й повярвал, докато не отишъл лично в банята и не видял животинчето да плува в тоалетната.
Половинката ми рече, че съселът сигурно се е вмъкнал в канализацията заради наводненията. Бърта заяви, че не я интересува каква е причината и че занапред винаги ще поглежда, преди да седне, на каквото и да е.