Смоуки се вгледа в пустото парче земя.
— Какво стана, пресъхна ли?
Тя му запали цигара.
— Не, още по-страшно. Един ноември голямо ято гъски, над четирийсет трябва да бяха, кацна точно в средата на езерото и следобеда се случи нещо странно. Температурата падна толкова рязко, че цялото езеро замръзна и стана твърдо като камък само за три секунди. Едно, две, три — и се заледи!
Смоуки се слиса.
— Не говорите сериозно, нали?
— Напротив.
— Хм, гъските сигурно са измрели.
— Не, по дяволите! Отлетяха и отмъкнаха езерото. Сигурно някъде в Джорджия…
Смоуки се обърна към нея, видя, че го будалка, присви сините си очи и се разсмя така, че се закашля и се наложи тя да го потупа по гърба.
Смоуки още бършеше сълзите си, когато се върнаха в кафенето, където го чакаше обядът. Яденето беше топло. Някой го бе прибрал във фурната, за да не изстине.
„Уиймс Уикли“
22 октомври 1929
Метеоритът ще бъде изложен в кафенето
Днес госпожа Биди Луис Отис обяви, че ще изложи в кафенето метеорита, който проби покрива й миналата седмица, за да спрат всички да й се обаждат и да я разпитват, защото е заета с пренасяне в нова къща. Каза и че метеоритът е просто един голям сив камък, но ако някой толкова иска да го види, да отиде в кафенето.
Иджи рече да се отбиете, когато ви удобно — ще го сложи на тезгяха.
Съжалявам, че в този брой няма други новини, но половинката ми Уилбър е болен от грип и цяла седмица го обгрижвам като малко дете.
Има ли нещо по-досадно от болен мъж?
С прискърбие ви съобщаваме, че обичаната от всички 98-годишна Беси Вик, свекървата на Бърта, почина вчера, най-вероятно от старост.
Дот Уиймс
Старчески дом „Розовата тераса“
Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама
22 декември 1985
Следващата неделя, когато Ивлин влезе в салона за посетители, госпожа Тредгуд седеше на същия стол, облечена със същата рокля, и я чакаше.
Доволна като пърхаща птичка, старицата продължи разговора за къщата на Тредгуд, сякаш изобщо не се бяха разделяли, и на Ивлин не й остана друго, освен да отвори едно бадемово шоколадче и да изчака търпеливо края на разказа.
— В предния двор имаше огромен стар индиански люляк. Беряхме малките му плодчета целогодишно, а по Коледа ги нижехме на конци и увивахме люлка с тях. Мама все ни предупреждаваше да не си пъхаме плодчетата в носовете и, естествено, първото, което направи Иджи, след като проходи, бе да излезе на двора и да напъха няколко не само в носа, но и в ушите си. Наложи се дори да извикаме доктор Хадли! Той каза на мама: „Госпожо Тредгуд, изглежда, малката ще стане голяма разбойничка“.
Бъди, разбира се, беше безкрайно доволен от думите на доктора и непрекъснато подкокоросваше Иджи. Но в големите семейства е така. Всеки си има любимци. Истинското й име е Имоджин, но Бъди й викаше Иджи. Беше на осем, когато тя се роди, и я разнасяше като кукла. Когато проходи, Иджи се клатушкаше около него като пате, повлякла след себе си дървеното си петле на колелца.
Бъди бе невероятно чаровен с тъмните си очи и белите си зъби… Можеше така да те омае, че да ти се подкосят краката. Не се сещам за нито едно момиче в Уисъл Стоп, което да не бе влюбено в него по едно или друго време.
Казват, че човек никога не забравя шестнайсетия си рожден ден, и са прави. Още помня розовата торта с бяла глазура и захарна въртележка отгоре, и светлозеления пунш, който мама бе приготвила в кристална купа. И хартиените фенери, окачени из целия двор. Но най-яркият ми спомен от онзи ден е как Бъди Тредгуд ме целуна тайно зад асмата. Наистина! И това бе само една от безбройните целувки, които раздаваше наляво и надясно.
Иджи разнасяше любовни писма за и от Бъди денонощно. Дори започнахме да й викаме Купидон, понеже беше с къса къдрава руса коса, сини очи и лунички. Метнала се бе на майчиния си род. Моминското име на мама бе Алис Лий Клауд и тя често казваше: „Преди да се омъжа бях Облак“1. Беше най-милата жена на света. Почти всички в семейството бяха синеоки, с изключение на Бъди и горката Еси Ру, която имаше едно синьо и едно кафяво око. Мама й казваше, че на това се дължи музикалният й талант. Тя виждаше добро във всичко. Веднъж Иджи и Бъди откраднаха четири големи дини от стария Стокуел и ги скриха в къпините. И на следващата сутрин, преди двамата да станат и да успеят да ги преместят, мама ги намери и бе убедена, че са пораснали през нощта. Клио разправяше, че не минавала и година, без мама се разочарова, че не са пораснали отново. Сърце не ни даваше да й кажем, че бяха крадени.