Выбрать главу

Господин и госпожа Глас организираха традиционната годишна фамилна сбирка на семейство Глас в задния си двор, където се стекоха роднините, пръснати из целия щат, а Уилма каза, че тортата била много по-вкусна, отколкото изглеждала.

Между другото половинката ми си закачил пръста на кукичка, докато бил за риба онзи ден, и сега пак лежи у дома и пъшка.

Дот Уиймс

Кафене „Уисъл Стоп“

Уисъл Стоп, Алабама

18 ноември 1931

По това време името на кафенето вече бе изписано по стените на стотици товарни вагони от Сиатъл до Флорида. Джоунс Търбуха разправяше, че го видял чак в Канада.

Тази година бе особено тежка и нощем горите около Уисъл Стоп блещукаха от лагерните огньове на скитниците, а сред тях нямаше нито един, когото Иджи и Рут да не бяха нахранили в кафенето поне веднъж.

Клио, братът на Иджи, се тревожеше за нея. Бе дошъл да вземе жена си Нини и синчето им Албърт. Докато ги чакаше, пиеше кафе и ядеше фъстъци.

— Иджи, не е нужно да храниш всеки, който потропа на вратата ти. Все пак въртиш бизнес. Джулиан ми каза, че като дошъл тук онзи ден, заварил да ядат седмина. Според него ще оставиш Рут и бебето гладни, за да нахраниш онези лентяи.

Иджи не се впрегна особено.

— Джулиан пък какво разбира? Той самият ще умре от глад, ако не е фризьорският салон на Опал. Защо изобщо го слушаш? Бог му е дал мозък колкото на козел.

Клио нямаше как да не се съгласи с нея по този въпрос.

— Не е само заради Джулиан, миличка. Тревожа се за теб.

— Знам.

— Просто искам да си разумна и да не пилееш цялата си печалба.

Иджи го погледна и се усмихна.

— Клио, много добре знам, че половината град не ти е плащал от пет години, а досега не съм виждала да връщаш никого.

Нини, която обикновено си мълчеше, се обади:

— Права е, Клио.

Клио изяде един фъстък. Иджи стана, стисна го игриво за играта и каза:

— През целия си живот не си връщал гладен човек от прага си.

— Не ми се е налагало. Всички гладници идват при теб — отвърна Клио. — А сега сериозно, Иджи. Не се опитвам да ти давам акъл как да си вършиш работата, но искам да знам дали спестяваш.

— За какво? — попита Иджи. — Много добре знаеш, че парите изяждат главата. Днес например един клиент ми разказа за чичо си, който имал добре платена работа в държавния монетен двор, където секат парите, и всичко било чудесно, докато един ден не дръпнал погрешния лост — и го премазали триста килограма монети от десет цента.

— О, не! Какъв ужас! — възкликна Нини.

Клио погледна съпругата си сякаш е полудяла.

— За бога, жено, ти би повярвала на всичко, което ти каже шантавата ми сестра.

— Но би могло да се случи, нали? Наистина ли са го премазали монети от десет цента, Иджи?

— Самата истина. Или триста кила монети от десет цента, сто и петдесет монети от четвърт долар, все забравям кое от двете беше, но в крайна сметка го убили.

Клио поклати глава и се разсмя.

Старчески дом „Розовата тераса“

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

29 януари 1986

Всяка неделя, в деня за свиждания, Ед Кауч и майка му, Старата мама, седяха в тясната стаичка цял следобед и гледаха телевизия. Днес Ивлин си помисли, че ако не излезе веднага оттам, ще запищи. Извини се и каза, че отива до тоалетната. Всъщност възнамеряваше да отиде да седне в колата, но бе забравила, че ключовете са у Ед. Поради което пак се озова в салона с госпожа Тредгуд и хапваше кокосови сладки, докато старицата й разказваше за снощната вечеря в „Розовата тераса“.

— И седнала ми тя, скъпа, на масата, надула се като въшка и се хвали…

— Коя?

— Госпожа Адкок.

— Коя е госпожа Адкок?

— Госпожа Адкок! Не помниш ли? Онази с лисичите кожи. Госпожа Адкок!

Ивлин се замисли.

— А, да, богаташката.

— Точно така. Госпожа Адкок с диамантените пръстени.

— Сетих се.

Ивлин й подаде пликчето сладки.

— О, благодаря, обожавам кокосови сладки. — Госпожа Тредгуд си взе една и след малко попита: — Ивлин, не искаш ли кока-кола със сладките? Имам монети в стаята си и ще ти взема от автомата, ако искаш.

— Не, госпожо Тредгуд, благодаря. А вие искате ли?