всестранно всичко, което се е натрупало вече в душата и мислите на читателя във връзка с повдигнатата тема!
Лош четец на моите книги е този, който не прочита и "вложеното” съзнателно от мен във всеки обрат на речта, за да бъде то самостоятелно открито от онези читатели, които въпреки припряността на всекидневието не са се отучили да мислят, докато четат. . .
Читателят, възприемащ с будно съзнание това, което имам да изложа тук, не се нуждае от купища примери, за да може да разбере за какво всъщност става дума.
А и всеки ден ни поднася предостатъчно отрицателни примери, така че не се налага тепърва да търсим нещо, на което, и без да желаем, повсеместно се натъкваме. . .
Но когато не се държи сметка — а може би не се и разбира, — че всички средства, с които се разпорежда и които може да изразходва ”държавата”, постъпват само от образуващите я индивиди. Грубото объркване на понятията твърде скоро помрачава всяка душевна яснота.
Като ”полезно за държавата” се обявява тогава всичко, вършено от онези, които само извличат полза от нея, осигурявайки си несекващ източник на прехрана, без да се съобразяват със своите съграждани, от които всъщност постъпват средствата за издръжка на държавата...........
Други пък са убедени, че имат "правото” да предявяват към държавата изисквания, каквито никой човек, вслушващ се що-годе в своята съвест, не би дръзнал да постави към един или друг от индивидите, образуващи заедно с него “държавата”. —
За ”задължение на държавата” се обявява нещо, което никой роден от разума земен — а още по-малко духовен — закон не би могъл да вмени в дълг на нито едно сдружение от индивиди.--------
И всичко това — само защото възприемаме “държавното имущество” като несвързано с отделните индивиди, които всъщност непрестанно го изграждат чрез индивидуалния принос, внасян от тях в качеството им на граждани в името на общото благо!
Безумно заблуждение при това е да виждаме в лицето на съотечествениците си, разпореждащи се с държавното имущество, негови неограничени господари и да насочваме лютия си гняв към тях, когато те не са в състояние да изпълнят всички произволни искания, които биха могли да бъдат изпълнени само ако тази земя беше: — "страна на чудесата", неподвластна вече на повелите на Необходимостта...
До нездрава икономика се стига по Необходимост и тогава, когато онези граждани, в чиито ръце е поверено управлението на "държавното имущество“, поддържано чрез заделени — често с цената на сурови лишения — от самите тях и от останалите членове на обществото вноски, си позволяват да изразходват държавни средства за задоволяване на всяко по-настойчиво искане, при все че подобни разходи могат да бъдат покрити само с цената на нови налози, водещи до крайно неразумно изчерпване на снабдителните артерии, които единствени могат да предпазят извора на всички постъпления от окончателно пресъхване.........
До нездрава икономика се стига неизбежно и в случаите, когато безброй хора биват отклонявани от производителна дейност, за каквато те са напълно годни, за да заемат постове в административния апарат.
Силно деморализиращо въздействие оказва, от друга страна, стремежът да се внуши на отделния човек убеждението, че самата му принадлежност към държавата му дава вече правото да очаква с предимство държавна издръжка, — било като заема една не чак дотам необходима помощна длъжност в административния апарат, било защото съумява да принуди държавата да се откупи от безотговорната му воля да руши. . .
Недостойно е да се задържаме на дадена служба само заради възнаграждението, след като не е никак трудно да разберем, че интензивният труд на далеч по-малък брой чиновници е достатъчен, за да поддържа в образцов ред държавната администрация, — и пред самия себе си се унижава всеки, който, имайки власт да попречи на успешното развитие на държавата, принуждава съгражданите си да му плащат, за да не използва тази своя прекомерна власт, постигната единствено с цената на все по-нарастващо унищожаване на всички възможности за работа, които биха могли да осигурят на заслепения и опиянен от своята власт човек хляб и прилично положение чрез остойностяване на неговия собствен принос, ако тези възможности не бяха проиграни от самия него. . .
Миражът на свободата обърква навред с фалшивия си блясък мозъците и мнозина смятат, че е лесно да отклонят немалките наистина изпитания, понеже са убедени, че е възможно да заобиколят безнаказано повелите на Необходимостта, които и в стопанския живот не могат никога да бъдат заобиколени, без това да доведе до далеч по-тежки беди!........
Същата съблазън, породена от миража на несмислени надежди и желания, е поразила дълбоко със заразата си стопанския живот на всички страни.
Икономическите несгоди са се задълбочили до такава степен навсякъде, че изнемогващите под тяхното бреме са готови твърде лесно да се поддадат на всеки роден в мозъчни напъни софизъм(популизъм) и да се откажат на бърза ръка от всяка способност за разумно мислене, щом им се стори, че е вече близо така горещо жадуването спасение. . .
Обзети от трескав страх пред постоянно растящото бреме на житейските неволи, те не съзнават, че отдавна търсеният и утоляващ всички нужди оазис, възхваляван от самонадеяни водачи, е само един мираж...
От доста време вече помрачаващите всичко наоколо си икономически несгоди са парализирали способността ни да преценяваме трезво и ние с готовност се поддаваме на заблудата, макар последните трепети на верни инстинкти да хлопат все така на портата на душата ни в опит да пробудят приспаната ни прозорливост с надеждата тя да предотврати онези беди, които могат все още да бъдат предотвратени!
Премалцина само си дават сметка, че всеки от нас споделя вината за тези злини...
Твърде много подобава на изкуствено подклажданото критикарство да търсим единствено у другите вината за причинените от самите нас злини!
Наред с възприеманата безлично "държава”, върху която сме склонни да стоварваме отговорността за последиците от собствената си глупост, във вътрешния икономически живот има по-дребни, съставени от индивиди, структури, които по същия начин смятаме за източник на всички беди, и сме убедени — понеже погрешното умозаключение обича да се върти в затворен кръг, — че трудностите ще бъдат преодолени много бързо, стига само държавата да поеме управлението на стопанската единица, нуждаеща се наистина от сигурността, която държавата може несъмнено да и даде, но неспособна, поради своеобразието и мащабите си, да се развива и процъфтява, ако не следва — във външните рамки на държавните закони — своя собствен, основан на Необходимостта закон. . .
Но също както “държавното имущество” се възприема от нас като ничия собственост, така и тук сме склонни да гледаме неправилно на продуктивно вложеното в икономиката имущество на отделни хора като на несвързано с конкретни лица.
Ние не само намираме за извинителен стремежа си да се обогатяваме и да получаваме неправомерни предимства "за държавна сметка ” без равностоен насрещен принос, — но и смятаме, че сме в правото си да "черпим” с пълни шепи от имуществото на други, стига отделният човек да е скрит зад някакъв стопански организъм, в чието разпореждане той доброволно е предоставил средства, които биха останали безплодни и лишени от продуктивност, ако беше предпочел да ги запази под свой личен контрол.
Не са малко хората, които дължат своята прехрана и издръжка единствено на превърналото се в производителна сила имущество на отделни лица и които никога не биха посегнали неправомерно на нечие лично имущество, — но те остават просто глухи за гласа на съвестта си, когато посягат на чужди средства, вложени като оръдие на труда в един икономически организъм и осигуряващи препитание не само на своя собственик, но и на други около него. . .
"Фирмата”, "компанията”, се възприема като нещо безлично, а имуществото, изградено по собствена инициатива от личните средства на отделни хора, изглежда ничие в очите на мнозина от работещите в тази организация и те са готови да го използват без колебание за собствена облага, доколкото законите на държавата не им пречат да сторят това.
Едностранчивото надценяване на собствения принос позволява при това на прегрешилия да успокои съвестта си с мнимото позоваване на някакво “право” да "получи съответно заплащане”, щом уговореното възнаграждение за извършената от него работа му се стори недостатъчно като обезщетение.
А дали неговият труд носи на стопанския организъм, който единствен го превръща в производителен фактор, стойностите, необходими, за да бъде този организъм поддържан на такава висота, че да може да осигури редовното заплащане поне на първоначално уговореното възнаграждение, — такъв въпрос рядко се задава, макар тъкмо от неговия отговор да зависи цялото бъдеще и на самото предприятие, и на препитаващия се от него човек. . .
И в частния сектор на стопанския живот се стига до нездрава икономика, когато ”разходите” не се възстановяват от постъпващите "приходи”!
И тук за отделния човек е недостойно да се опитва да запази заеманото място само заради заплатата, макар да вижда, че не е необходим и че хранещият го стопански организъм търпи щети, понеже наличната работна сила е повече, отколкото е необходимо за работата, която трябва да се извърши.
Разбира се, не е никак лесно з