боко със заразата си стопанския живот на всички страни.
Икономическите несгоди са се задълбочили до такава степен навсякъде, че изнемогващите под тяхното бреме са готови твърде лесно да се поддадат на всеки роден в мозъчни напъни софизъм(популизъм) и да се откажат на бърза ръка от всяка способност за разумно мислене, щом им се стори, че е вече близо така горещо жадуването спасение. . .
Обзети от трескав страх пред постоянно растящото бреме на житейските неволи, те не съзнават, че отдавна търсеният и утоляващ всички нужди оазис, възхваляван от самонадеяни водачи, е само един мираж...
От доста време вече помрачаващите всичко наоколо си икономически несгоди са парализирали способността ни да преценяваме трезво и ние с готовност се поддаваме на заблудата, макар последните трепети на верни инстинкти да хлопат все така на портата на душата ни в опит да пробудят приспаната ни прозорливост с надеждата тя да предотврати онези беди, които могат все още да бъдат предотвратени!
Премалцина само си дават сметка, че всеки от нас споделя вината за тези злини...
Твърде много подобава на изкуствено подклажданото критикарство да търсим единствено у другите вината за причинените от самите нас злини!
Наред с възприеманата безлично "държава”, върху която сме склонни да стоварваме отговорността за последиците от собствената си глупост, във вътрешния икономически живот има по-дребни, съставени от индивиди, структури, които по същия начин смятаме за източник на всички беди, и сме убедени — понеже погрешното умозаключение обича да се върти в затворен кръг, — че трудностите ще бъдат преодолени много бързо, стига само държавата да поеме управлението на стопанската единица, нуждаеща се наистина от сигурността, която държавата може несъмнено да и даде, но неспособна, поради своеобразието и мащабите си, да се развива и процъфтява, ако не следва — във външните рамки на държавните закони — своя собствен, основан на Необходимостта закон. . .
Но също както “държавното имущество” се възприема от нас като ничия собственост, така и тук сме склонни да гледаме неправилно на продуктивно вложеното в икономиката имущество на отделни хора като на несвързано с конкретни лица.
Ние не само намираме за извинителен стремежа си да се обогатяваме и да получаваме неправомерни предимства "за държавна сметка ” без равностоен насрещен принос, — но и смятаме, че сме в правото си да "черпим” с пълни шепи от имуществото на други, стига отделният човек да е скрит зад някакъв стопански организъм, в чието разпореждане той доброволно е предоставил средства, които биха останали безплодни и лишени от продуктивност, ако беше предпочел да ги запази под свой личен контрол.
Не са малко хората, които дължат своята прехрана и издръжка единствено на превърналото се в производителна сила имущество на отделни лица и които никога не биха посегнали неправомерно на нечие лично имущество, — но те остават просто глухи за гласа на съвестта си, когато посягат на чужди средства, вложени като оръдие на труда в един икономически организъм и осигуряващи препитание не само на своя собственик, но и на други около него. . .
"Фирмата”, "компанията”, се възприема като нещо безлично, а имуществото, изградено по собствена инициатива от личните средства на отделни хора, изглежда ничие в очите на мнозина от работещите в тази организация и те са готови да го използват без колебание за собствена облага, доколкото законите на държавата не им пречат да сторят това.
Едностранчивото надценяване на собствения принос позволява при това на прегрешилия да успокои съвестта си с мнимото позоваване на някакво “право” да "получи съответно заплащане”, щом уговореното възнаграждение за извършената от него работа му се стори недостатъчно като обезщетение.
А дали неговият труд носи на стопанския организъм, който единствен го превръща в производителен фактор, стойностите, необходими, за да бъде този организъм поддържан на такава висота, че да може да осигури редовното заплащане поне на първоначално уговореното възнаграждение, — такъв въпрос рядко се задава, макар тъкмо от неговия отговор да зависи цялото бъдеще и на самото предприятие, и на препитаващия се от него човек. . .
И в частния сектор на стопанския живот се стига до нездрава икономика, когато ”разходите” не се възстановяват от постъпващите "приходи”!
И тук за отделния човек е недостойно да се опитва да запази заеманото място само заради заплатата, макар да вижда, че не е необходим и че хранещият го стопански организъм търпи щети, понеже наличната работна сила е повече, отколкото е необходимо за работата, която трябва да се извърши.
Разбира се, не е никак лесно за изпадналия в подобно положение да осъзнае това, особено ако трябва да храни жена и деца и да издържа собствено домакинство, а не вижда друга възможност за препитание.
И все пак: където е налице твърда, непоколебима воля за труд, там по всяко време ще се намери скоро някакъв друг, по-достоен начин на препитание, дори ако се наложи да бъде сменен видът на дейността.
Ако навремето мнозина са намирали прехрана в далечни, чужди страни отвъд морета и океани, научавайки се да вършат работата, от която е имало потребност, макар тя да не е отговаряла на привичната им дейност, то и днес не е далеч денят, когато никой няма вече да се “срамува” от подобни усилия и в своята родна страна!
Вече и в наши дни истинската воля за труд създава навред и нови възможности за труд!
За всеки труд се полага възнаграждение и дори в тези тежки времена действителната воля за труд може да си осигури подобаващо заплащане, стига само да се освободи от отживялата времето си власт на условностите, свързваща все още ръцете на толкова много хора в “стара” Европа, опитвайки се да ги задържи в утъпканите пътища! —
Ако една работа е "зле платена”, това винаги е само признак, че тъкмо за този вид дейност има твърде голямо предлагане на работна ръка, и всеки, който упорито настоява да върши точно тази работа, макар тя отдавна да е намерила достатъчно умове и ръце, само ощетява заетите вече в нея и в резултат не само не печели нищо за себе си, но и спъва собственото си развитие! —
Работата трябва да се търси там, кьдето тя може да бъде намерена!
Дори ако е от такъв характер, че не ти изглежда много "подходяща” и затова си я подценявал досега, тя може да те доведе в края на краищата до такава цел, която едва ли би сметнал за маловажна, ако можеше да я постигнеш — без какъвто и да е преход — още днес! —
На тази земя никога няма недостиг на възможности за работа, твърде голям обаче е недостигът на хора, готови да приемат всяка възможност за работа!..........
Стопанският живот не би могъл да “оздравее”, ако всяка симулативна дейност не стане занапред невъзможна, — това е единственият начин да се излекуват и държавните бюджети на всички страни!
Когато днес продължават да ни говорят с изтъркан патос и фразьорско опиянение за "правото на труд”, нужно е да се запитаме: — дали тези хора имат предвид наистина труда, а не въображаемото право да получават — въз основа на уж изразената от тяхна страна готовност да се трудят — издръжка, която пък е станала възможна само благодарение на създаденото от труда на други.. .
Нека не принизяваме правото на труд до “изискване”, тъй като нито един земен човек не може да бъде освободен от задължението да се труди!........
Мнозина само си въобразяват, че изпълняват този свой дълг, а всъщност плащат дан просто на една привидност. . .
Истинската воля за труд обаче има всички основания да се отнася единствено със съжаление към онзи, който симулира заетост и се задоволява с външни жестове, вместо да се стреми към духовно обусловено себеосъществяване на душата, намиращо израз във всяка, дори и най-груба работа!
Това, че трудът е и средство за препитание, е заложено в духовната природа на земния човек, също както сладострастието е вродено на животинската природа, за да се осигури продължението на всички животински видове.
Който е способен да се труди, а не обича труда като средство за себеизява на душата, той все още е твърде далеч от вътрешното предусещане на своето свръхземно битие, — дори да е най-ревностен поборник на вярата, в която е бил възпитан!........
И стопанският живот на тази земя е строго подвластен във всичките си прояви на повелите на Необходимостта!
Всичко, което не успява да намери място в структурния порядък на Необходимостта, е обречено да загине, колкото и да се опитват науката и най-новата техника да го поставят на друга основа! —
Целият живот е постоянно вземане и постоянно даване!
Само един вечно валиден закон може да определи дали тази размяна се извършва в условията на справедливо равновесие.
А фантасмагориите на болни човешки мозъци, напиращи да се изтръгнат от действието на този закон, пораждат само илюзорни построения, преходни като винаги менливите очертания на облаците.
Онова, което остава трайно и което — постепенно и едва забележимо за човечеството — създава нови форми, след като вече е научило редица поколения как да живеят в благосъстояние, — може да възникне само там, където се установява присъщото на Вечността равновесие, в което се чувства включен всеки индивид.
Докато отделният човек не осъзнае, че сам на себе си вреди, когато заради лична изгода ощетява другите, няма да бъде сложен край на нездравата икономика, заплашваща в наши дни