ечество към познание, което безусловно се полага на такава трудно постижима дисциплинираност на мисълта.
Не е много радващо, че се налага тъй тържествено да се прокламира такава азбучна истина, но това, уви, е абсолютно необходимо, понеже маса хора се оставят да бъдат водени за носа от объркани фантазьори, в чиито очи всяка “школска мъдрост” изглежда твърде подозрителна просто защото почива на логически предпоставки, изключващи каквато и да е самозаблуда.
Макар и да не може, разбира се, да се твърди, че науката се е опазвала винаги от заблуждения, всяко погрешно заключение на научните изследвания е било рано или късно разкривано като недопустимо от същата тази наука.
Подобно на всяко земночовешко познание, и науката е изложена на опасността да сгреши.
Ала там, където действително се прави чиста наука — а не само идолопоклонство пред нейните служители, — там все пак има далеч по-голяма гаранция за сигурно познание, отколкото в онези диви пустини, където мнозина безкритични чудаци стават тъй лесна плячка на миража на свободата.
ОСЪЗНАВАНЕ НА ДЕЙСТВИТЕЛНАТА СЪЩНОСТ
Всеки земен човек, способен да мисли и да усеща, е убеден, че е осъзнал по своему самия себе си, доколкото познава своето тяло и възприеманите чрез органите на това тяло реакции от заобикалящия го външен свят.
Всеки знае освен това името, дадено му навремето от други, и има известна представа за родословното дърво, на което дължи — като плод на съединението на половете — своето телесно съществуване, колкото и да му се иска понякога да прокълне тези, които са му го дали. . .
Знае какво положение заема във външния свят, — знае какво е успял да постигне с труда си и кои негови желания му изглеждат все още неосъществими.
Той без съмнение знае и кои титли или привилегии му се полагат, ако е получил такива по рождение или в течение на земния си живот. . .
И все пак той не познава още своята действителна същност, понеже всичко, което знае за себе си, се свежда до временни придобивки, а няма никакво съмнение, че един ден те ще му бъдат отново отнети. —
Има обаче и нещо друго — нещо, което той няма защо нито да придобива, нито да изоставя, защото то е било, е и ще бъде вечно част от същността му, дори ако той загуби способността си да се чувства во веки тъждествен с тази същност. . .
Има нещо у нас, което не е от тази земя, при все че в земния си живот ние можем да го доловим само в земно обусловена форма.-------
Него именно трябва да опознаем из основи!
Него, преди всичко, трябва да възприемем в самата му същност!
Който не е опознал в себе си това единствено по рода си нещо, прилича на просяк, залутан в тъмните улички сред здраво заключени домове и взиращ се отчаяно в светещите прозорци — знак, че другите празнуват, докато той самият има още дълго да чака да бъде “поканен” на своя празник...
Много са хората, които като този просяк се лутат още из “тъмните улички” и търсят опиянение във всяка “кръчма” със затъпяващи душата отрови, за да забравят нищетата си, а други пък са престанали вече да се срамуват от нея и я излагат безцеремонно на показ.
Макар егоизмът да се смята с право за осъдителен, доколкото означава самоизтъкване, непризнаващо нищо друго освен себе си, човек се изкушава все пак да попита за него, когато вижда как хиляди и хиляди "забравят” себе си, и то съвсем не за да бъдат полезни с това на другите. . .
Притиснат отвсякъде в едно множество, чиито отделни членове — с малки, броящи се на пръсти изключения — отдавна вече са се "забравили” и смятат, че като изричат външните си имена, назовават себе си, увлеченият в този поток твърде рядко си дава сметка, че не знае нищо за самия себе си и познава единствено пъстрите дрипи, придадени му като временно "обозначение”—
Твърде много невзискателност има в това самоотречение единствено заради хора, които на свой ред не знаят нищо за себе си!
Тук егоизмът би могъл да мине за "добродетел ", доколкото един загрижен за себе си човек е подтикнал и насърчил и други да потърсят себе си. . .
Трудно е за здравомислещия да разбере, че милиони в този земен живот се опияняват от маскарадните си дрънкулки, които са си измислили само защото не знаят вече кои са те!
А където Действителността е принудена да отстъпи пред голата привидност, там със сигурност тържествува заблудата, — и сам себе си мами всеки, който не знае вече кой от веки веков е той!
И най-високите почести, оказвани във външния обществен живот, може да се носят само като заметнат през рамо плащ или като накит.
Техният носител изглежда "важен” в очите на хората, “отдаващи значение” на оказваните му почести, но онова, което той в действителност е, не се влияе ни най-малко от тяхната оценка. —
Ако пък в тази си премяна се чувства някак по-издигнат, отколкото в голотата
на човешкоживотинския си образ, той всъщност живее в един измислен свят като жалка жертва на хипнотизиращата го суета и е все още безкрайно далеч дори от “предусещането” кой в действителност е той! —
От отдавна забравеното съзнание за себе си до земния човек достига все пак някакво едва доловимо предчувствие, че всичко, което го прави днес несвободен, му е неприсъщо и не е част от истинската му същност.
Така несъзнателният стремеж към самия себе си се превръща в ясно осъзнат порив към свобода.
Но и тук, както навсякъде в земния живот, този порив веднага предизвиква появата на миража на свободата, който замъглява будната и ясна мисъл с измамните картини на лъстиви и винаги неизпълними обещания.
И тук човекът започва да търси такава “свобода”, която не се корени в Необходимостта, — и взема за "действителност” миражите на някаква несмислена теория, увличаща го от ден на ден все по-надалеч от Действителността.
Ако той, стреснат от настъпилото прозрение, не се реши най-после да поеме обратния път, краят на клетия странник в пустинята ще бъде плачевно залиняване на душата му или задушаването и в подгонените от бурята валма от нажежени пясъци на една възкресена сега химера от незапомнени времена. . .
Подобен край трябва наистина да бъде предотвратен, като осъзнаем, просто разсъждавайки разумно, че родената от Действителността свобода може да се постигне единствено в будно и трезво състояние, което на часа разобличава като празна измама всяко несъстоятелно обещание, ако ще то да е надянало и най-цветистите одежди.
Как би могла свободата да стане достояние на човек, който сам си слага окови, за да задуши инстинктивната си съпротива веднага щом някакъв химеричен мираж се опита да омае превъзбудената му самонадеяност!?
Как би могла свободата да бъде извоювана от човек, заел се сам да кове усърдно веригите, от които му се иска да се измъкне!?
Всеки стремеж към предугажданата свобода произтича единствено от решимостта отново да намерим себе си! —
Не смеем да си признаем, че сме се “загубили ”, затова прикриваме своята неволя зад горчиви жалби по свободата, която е станало възможно да загубим само защото сме загубили и себе си в маскарадните напъни на един необуздан ламтеж към себеизтъкване. . .
Вярно е, че все още познаваме маската си, но не ни е вече известно как да се осъзнаем в действителната си същност, на която тази маска служи само като земно було! —
И от доста време ние сме се така ”вживели" в своята маска, че се чувстваме идентични с нея.
Не знаем вече, а и не искаме да знаем, че "сме" все пак нещо различно от маската си.------
Понякога ни налягат наистина съмнения, но озовем ли се отново на така добре познатия ни вече карнавал, твърде скоро се изпаряват всички въпроси и се разсейват всички съмнения!
Свикнали от ранна възраст да носим навсякъде своята маска, ние се страхуваме да я свалим.
Във всички огледала сме се виждали досега такива, каквито сме искали да се видим, и се боим, че може да не се познаем вече, ако свалим маската, с която толкова сме свикнали.
Неописуемо трудно ни е обаче да открием днес отново себе си под надянатата маска!
Върху търсещия, решен да овладее своята първоприрода, се нахвърлят от всички страни най-невероятни учения, — изричани най-често от устата на непризвани учители, — и всички те имат претенцията да бъдат признати за неоспорима и непоклатима "истина”.
Във всички тези учения, все едно дали искат да вдъхнат нов живот на древни мъдрости, или пък са родени от днешни мозъци, — може без съмнение да се намерят и някои отломки от условни истини.
В тях се срещат немалко мъдри слова — новоизковани или заети от съкровищницата на древни народи — и те непременно трябва да бъдат добре ”претеглени” от всеки искрено търсещ.
Колко далеч обаче е всичко това от Действителността, в която са пуснати най-здравите, най-дълбоките корени на земния човек!? —
Трябва да се стремим към осъзнаване на тази Действителност в самите нас, ако искаме след хилядолетни животински боричкания за плячката да създадем най-после такива форми на живот, които да ни издигнат поне дотолкова, че останалите животни на тази земя — ако имаха нашата съдна способност — да не са все така принудени да се срамуват заради човека.---------
За да се постигне такова осъзнаване на действителната същност, не са нужни нито верски догми, нито философски системи!
Никоя религиозна догма досега не е успявала да попречи на хората да се избиват и разкъсват — преди окончателното избавление на смъртта — много по-жестоко, отколкото заслепеният от глад тигър разкъсва плячката си! —
Нито един логически извод на дръзновената ми