този начин си е извоювал свободата, знае как да посрещне всяко изпитание! —
И наистина! — Няма сила, която да може вече да му отнеме така извоюваната свобода!
Заслепените от миража обаче едва ли подозират какво разкрива тази свобода пред съумелия да я постигне.---------
Необходимостта не е ”принуда”, — иначе никой не би могъл да и противодейства!
Необходимостта е върховното духовно организиращо начало в човека и във всяка форма на живот и тъкмо това са искали да възвестят древните, поставяйки "Ананке" над самите богове!........
Принудата е само една земно обусловена сила: — истинска карикатура на Необходимостта!
Ти можеш да бъдеш принуден или сам да принудиш други за много неща, които нямат нищо общо с Необходимостта. —
Необходимостта е установеният порядък на всемирната структура, в която е включен отделният човек.
Никой не би могъл дори за миг да се откъсне от тази структура и от нейния порядък, колкото и да се опитва да отрече в представите си всичко извън себе си!
В действителност той си остава винаги свързан с неизмеримото Цяло, — вреди на себе си, ако не се съобразява с това Цяло, и вреди на Цялото, ако не се развива според присъщия си вътрешен ред. —
Но единствено реално ставащото има значение тук!
Мечтателят, който седи в своята пещера и разпалва фантазията си, докато тя не започне да ражда в представите му всевъзможни призрачни царства по избор, — изтънченият естет, който страни от всяка външна дейност, за да живее само “в красотата” и, откъснат от всекидневието, да твори свой собствен словесен мир, — за неизмеримото Цяло те не са с нищо по-добри от отдалия се на вулгарните наслади, който служи само на винаги възбудените си животински сетива.--------
"Действителността’ на такава жертва на илюзията е просто един клетник, който е погубен от своята себичност и не изпълнява онова, което изисква от него "Ананке”: стоящата над всички богове и внасяща ред във всеки живот Необходимост. —
Химеричен остава всеки сътворен от него собствен свят дори да му се удаде да предизвика отражението му в хиляди човешки мозъци!
С това не се постига нищо действително!
Искаш ли да постигнеш действителна свобода, трябва да изпълняваш всичко, което Необходимостта ти повелява да изпълниш във всеки отделен случай!
Миражът на свободата ще те възбужда и твоята фантазия ще напряга до краен предел мисълта ти!
Към самия себе си и към другите ще предявяваш изисквания, основаващи се не на Необходимостта, а на принудата на твоето “пренапрегнато” мислене...
Понеже искаш твърде много, ти не можеш да постигнеш нищо, или пък постигнатото е твърде малко, а каквото се опитваш алчно да обсебиш, скоро ще ти бъде отнето от същите хора, които до неотдавна са били твои спътници. . .
Единствено валидната за всяка форма на живот мяра се губи от всички, които в бясна надпревара тичат подир миража на свободата!
"Справедлива” наричаш ти своята критика, — но къде в себе си намираш правото да опустошаваш?........
Критиката е като порой, връхлитащ от вечни ледници.
Той трябва да се прегради с язове, за да носи благодат! —
Разбираемо е, че ти се иска да видищ всичко наоколо си подредено според твоето желание, — ала подреден ли си самият ти вече в себе си?!?
Как можеш да очакваш, че Цялото, от което ти си само една мъничка клетка, ще се ръководи единствено от твоите желания?!?
Няма да се научиш да разпознаваш кое е добро за теб, докато не се научиш да се уповаваш на Необходимостта!
Единствено тя е способна да ти покаже кое ще остане твое трайно притежание, след като веднъж си го постигнат!
Само изпълнението на повелята на Необходимостта може да ти донесе истинската свобода, за която копнееш, макар да си все още в плен на илюзията, че трябвало да я получиш във вид на произвол.--------
Сив и мрачен е ставал животът навсякъде, където хората са жадували за свобода, без да изпълняват повелята на Необходимостта!
Със злорада гримаса се възправя тогава на шир и длъж химеричният мираж на свободата и със смъртоносното си дихание отравя всеки кълн на волята за истинска свобода. —
С непосилна отговорност товарят душата си всички, дръзнали — макар и с добра воля — да поведат другите към мираж, подмамващ към такова отчаяние!----------
Непосилна е отговорността и на подмамения, който не е съумял да устои, когато са му обещавали невъзможното, макар да е можел всъщност да знае, че всичко на тази земя, което не е полагало усилия да се вмести в порядъка, предлаган му от Необходимостта, е трябвало неизбежно да погине дори земната принуда да успее за известно време да забави разрухата. . .
Необходимостта борави с времеви реалности, различни от онези, които може да обозре един земночовешки живот! —
Тя не може никога да "сбърка” в изчисленията си, защото е стойност и съдържание на всяко число!
Всяка Действителност в земното и отвъд земното проявно битие се корени в нея!
Тя носи небосвода с рояците слънца и нейните организиращи сили дават мяра и форма на всяко пясъчно зрънце в пустинята!
Напразно човек търси такъв извор на земно добруване, който непрестанно да излива живителните си струи, без да е “вграден” в тази здраво организирана структура! —
Напразно се стреми към свобода онзи, който я търси другаде, а не в изпълнението на всички повели на Необходимостта!
Не само боговете трябва да се преклонят пред “Ананке”, но и — земният човек.. . ОБЩНОСТ
На тази земя човек се нуждае от общност, а и в Духа той може да се изживява само в общност!
Общност във външния живот ще рече: — да обединим своето собствено "мнение” по такъв начин с “мнението” на другите, че от мненията на всички да се формира едно общо достояние.
Всеки има свое особено ”мнение” и изхождайки от него, си обяснява всичко, което е успял да улови при многобройните “замятания” на мрежата на мисълта си.
Всяка отделна “гледна точка” може все пак да се обедини с тази на другия и така да възникне общност.
Всеки тогава има свой дял в “гледището” на другия и по този начин, като “гледище” на всички, се формира: общото.
Необходимостта обаче кара човека да търси общото и там, където иначе липсва поддаващо се на съчетаване “мнение”, — особено когато трябва да се търси изход от критично положение, което по “мнението” на всички е трудно поносимо. . .
Така най-всеобхватната общност в наши дни се поражда от всеобщото недоволство.
Малцина са останали извън нея.
Недоволството е насочено преди всичко към формите, които съвместният живот на хората е открил за своя собствена защита, макар тази защита да означава понякога гибел за отделния човек.
И тук недоволството е твърде често в правото си!
Глупост е да се гради съвместният живот без грижа за благополучието на индивида, който всъщност представлява градивен камък на Цялото и може да служи с радост на обществото само ако то на свой ред служи за неговото самосъхраняване.
Ала не по-малка глупост е отделният човек в самозабравата си да реши, че самото му съществуване му дава правото да изисква от обществото да му служи, за да му осигури особено високо положение или поне да удовлетворява насъщните му потребности. ..
Не влагам един и същ смисъл, когато говоря за "общество” и за "общност.
Това, което принадлежи на обществото, не принадлежи на мен, — а ми принадлежи общото, което имам с другите.
Преди всичко обаче "обществото” за мен е външно сдружение, докато "общността” се отнася до душата. —
Ето защо отделният човек не може да претендира обществото да споделя с него своите блага само заради това, че той съществува!
Той трябва първо сам, чрез собствения си личен принос, да стане “съпритежател” на общественото достояние, — а “претенциите” му ще се определят единствено от стойността, която обществото придава на неговия принос.
Нелепо е да се настоява за друг критерий тук!
Обществото винаги ще цени високо онова, чиято липса би усещало, ако го нямаше.
Но как бихме могли да очакваме, че обществото би оценило проявяващото се у хиляди хора умение толкова високо, кол-кото едно или друго забележително постижение, от което то изпитва истинска потребност!? —
При никоя обществена форма не би могло да бъде иначе!
Отделният човек може и да е в правото си да изпитва недоволство от обществото, — но и то има в не по-малка степен своите права.
Стремиш ли се да дадеш нещо, което — ако не беше ти — би липсвало на обществото, то ще те направи “съпритежател” на своята собственост в същата степен, в каквато се чувства ”обогатено” от твоя принос.
Числото, с което се оценява постижението ти, определя твоето заплащане! —
Заявиш ли обаче, че не си в състояние да направиш онова, от което обществото се нуждае, с това ти сам признаваш безсилието си и не бива да се оплакваш, ако не ти отредят дял там, където не можеш да споделиш, нито да предложиш нищо ценно за другите! —
Няма полза да се оплакваш от "недостатъчното разбиране” на обществото, ако то не може да даде на твоя принос оценката, която самият ти му приписваш...........
По друг начин се проявява общността!
Тук онова, което можеш да дадеш, се цени като свидетелство на твоите способности дори ако останалите никога не биха почувствали липсата му, но и от теб се очаква да оцениш на свой ред даденото от всеки друг член на общността, стига то да не е под неговите възможности.
Другите ще полагат усилия да ти помогнат, доколкото могат, но ще разчитат и на твоята помощ там, където ти на свой ред можеш да помогнеш.
Преди всичко обаче ще те запитат: кой си ти?! —
Обществото с