енията си, защото е стойност и съдържание на всяко число!
Всяка Действителност в земното и отвъд земното проявно битие се корени в нея!
Тя носи небосвода с рояците слънца и нейните организиращи сили дават мяра и форма на всяко пясъчно зрънце в пустинята!
Напразно човек търси такъв извор на земно добруване, който непрестанно да излива живителните си струи, без да е “вграден” в тази здраво организирана структура! —
Напразно се стреми към свобода онзи, който я търси другаде, а не в изпълнението на всички повели на Необходимостта!
Не само боговете трябва да се преклонят пред “Ананке”, но и — земният човек.. . ОБЩНОСТ
На тази земя човек се нуждае от общност, а и в Духа той може да се изживява само в общност!
Общност във външния живот ще рече: — да обединим своето собствено "мнение” по такъв начин с “мнението” на другите, че от мненията на всички да се формира едно общо достояние.
Всеки има свое особено ”мнение” и изхождайки от него, си обяснява всичко, което е успял да улови при многобройните “замятания” на мрежата на мисълта си.
Всяка отделна “гледна точка” може все пак да се обедини с тази на другия и така да възникне общност.
Всеки тогава има свой дял в “гледището” на другия и по този начин, като “гледище” на всички, се формира: общото.
Необходимостта обаче кара човека да търси общото и там, където иначе липсва поддаващо се на съчетаване “мнение”, — особено когато трябва да се търси изход от критично положение, което по “мнението” на всички е трудно поносимо. . .
Така най-всеобхватната общност в наши дни се поражда от всеобщото недоволство.
Малцина са останали извън нея.
Недоволството е насочено преди всичко към формите, които съвместният живот на хората е открил за своя собствена защита, макар тази защита да означава понякога гибел за отделния човек.
И тук недоволството е твърде често в правото си!
Глупост е да се гради съвместният живот без грижа за благополучието на индивида, който всъщност представлява градивен камък на Цялото и може да служи с радост на обществото само ако то на свой ред служи за неговото самосъхраняване.
Ала не по-малка глупост е отделният човек в самозабравата си да реши, че самото му съществуване му дава правото да изисква от обществото да му служи, за да му осигури особено високо положение или поне да удовлетворява насъщните му потребности. ..
Не влагам един и същ смисъл, когато говоря за "общество” и за "общност.
Това, което принадлежи на обществото, не принадлежи на мен, — а ми принадлежи общото, което имам с другите.
Преди всичко обаче "обществото” за мен е външно сдружение, докато "общността” се отнася до душата. —
Ето защо отделният човек не може да претендира обществото да споделя с него своите блага само заради това, че той съществува!
Той трябва първо сам, чрез собствения си личен принос, да стане “съпритежател” на общественото достояние, — а “претенциите” му ще се определят единствено от стойността, която обществото придава на неговия принос.
Нелепо е да се настоява за друг критерий тук!
Обществото винаги ще цени високо онова, чиято липса би усещало, ако го нямаше.
Но как бихме могли да очакваме, че обществото би оценило проявяващото се у хиляди хора умение толкова високо, кол-кото едно или друго забележително постижение, от което то изпитва истинска потребност!? —
При никоя обществена форма не би могло да бъде иначе!
Отделният човек може и да е в правото си да изпитва недоволство от обществото, — но и то има в не по-малка степен своите права.
Стремиш ли се да дадеш нещо, което — ако не беше ти — би липсвало на обществото, то ще те направи “съпритежател” на своята собственост в същата степен, в каквато се чувства ”обогатено” от твоя принос.
Числото, с което се оценява постижението ти, определя твоето заплащане! —
Заявиш ли обаче, че не си в състояние да направиш онова, от което обществото се нуждае, с това ти сам признаваш безсилието си и не бива да се оплакваш, ако не ти отредят дял там, където не можеш да споделиш, нито да предложиш нищо ценно за другите! —
Няма полза да се оплакваш от "недостатъчното разбиране” на обществото, ако то не може да даде на твоя принос оценката, която самият ти му приписваш...........
По друг начин се проявява общността!
Тук онова, което можеш да дадеш, се цени като свидетелство на твоите способности дори ако останалите никога не биха почувствали липсата му, но и от теб се очаква да оцениш на свой ред даденото от всеки друг член на общността, стига то да не е под неговите възможности.
Другите ще полагат усилия да ти помогнат, доколкото могат, но ще разчитат и на твоята помощ там, където ти на свой ред можеш да помогнеш.
Преди всичко обаче ще те запитат: кой си ти?! —
Обществото се интересува само от приноса, — общността се интересува от целия човек!
Едва когато обществото престане да се задоволява с присъщата си форма и се издигне до душевна общност, ще изчезне всяко недоволство, — въпреки че неравенството трябва да се запази, защото то е природно и духовно обусловено от Необходимостта! —
Нашият обществен живот боледува от склероза на артериите, които трябва да го захранват с кръв, за да оцелее. . .
Той ще може да оздравее само ако все повече и повече се превръща в истинска общност!
И сега вече някои са склонни да вярват, че доста неща се носят или притежават “в общност”, но тази дума в случая е само евтина разменна монета и действителното и съдържание е все още далеч от осъществяването си. —
Още сме твърде далеч от това, да уважаваме “мнението” на другия просто защото е “негово”: — защото представлява негова собственост!
Приносът продължава да бъде повсеместно оценяван единствено по способността му да умножава материалните, мимолетни стойности, а на човека не се обръща никакво внимание, освен когато бъде призован да даде своя принос към отплащащото му се за това общество.
Твърде много още не достига, за да може обществото да прерасне в общност!----------
В общността човек ясно съзнава своята собствена стойност и тъкмо от това самосъзнание черпи цялото уважение, с което се отнася и към другия.
Той знае, че може да напредне в собственото си развитие само дотолкова, доколкото се стреми да помага и на другите да постигнат своето. “Общността” обуславя истинската свобода в рамките на Необходимостта, докато “обществото” не ни предлага никаква защита от хищните нокти на миража на свободата!
Общността изглажда всички противоречия, защото знае, че и дребното, и извисяващото се над тълпата е в еднаква степен неотделима част от Необходимостта!
Семейството предлага първото поле за действие на душевната общност.
Благословени са членовете на семейството, които знаят как да я използват!
По-нататък това поле за действие се разпростира върху общини, области и държави. ..
То предлага простор за развитие на всеки човешки живот!
То осигурява действителна свобода за всички в рамките на Необходимостта!
А стане ли свободата обща за всички, никой вече не би поискал да лиши другиго от нея.
Тя е защитена като незастрашена "собственост” на всеки отделен човек!
От горещо лелеян блян тя се превръща в реално притежание!
Никой не би се полъгал тогава да гони миража на свободата, а срещне ли го по пътя си, ще му обърне с насмешка гръб.
Никой не би сметнал и свободата си за накърнена, щом Необходимостта го научи да се подчинява, заедно с мнозина други, на една воля, в която общността обединява многобройните отделни воли! —
Праначало на множествеността е единството, — но то е и върховно увенчаване на множествеността!
Само под скиптъра на единството може истинската свобода да се запази в множествеността.
Единството обаче остава закостеняло и безплодно, ако не се издига над една обединена с него множественост! —
От множествеността се извисява единството, за да обедини в себе си множествеността!
Така общността получава завършеност!
Така общността се самоизгражда като пирамида и увенчава сама себе си в своето върховно единство!-------
Ала не произволният избор може да определи това, което единствено истинската свобода е способна да изгради тук.
И само вграден в порядъка на Цялото, индивидът става носител на онова единство, до което общността се издига из самата себе си, след като постигне вътрешна завършеност! АВТОРИТЕТ
Наблюдавал съм работата на хора, които изискваха невъзможното от всички други, — но бяха неспособни да предявят дори най-малкото изискване към самите себе си.
Виждал съм и такива, които изискваха почти свръхчовешки усилия от себе си, очаквайки обаче същото и от останалите.
И едното, и другото е невъзможно там, където цари истинска свобода!
И за едното, и за другото няма никакво оправдание пред повелите на Необходимостта!
Някой може толкова да прилича на другиго, че едва ли не да го бъркат с него, и все пак в сферата на душата не съществуват двойници!
Обстоятелството, че ти самият си си създал някакъв критерий за това, което очакваш от себе си, не ти дава право да прилагаш същия критерий и по отношение на своя ближен!
Критерият на всеки човек се определя единствено от вроденото му “мерило”!
Много неща се объркват с най-добри намерения, защото си приписваме "права” въз основа на изпълнени задължения, без да се питаме откъде всъщност извеждаме “правото” да прехвърляме върху други доброволно наложените и успешно изпълнени изисквания към самите себе си! —
С пълно право още детето възроптава срещу така наложеното му бреме, — с