е интересува само от приноса, — общността се интересува от целия човек!
Едва когато обществото престане да се задоволява с присъщата си форма и се издигне до душевна общност, ще изчезне всяко недоволство, — въпреки че неравенството трябва да се запази, защото то е природно и духовно обусловено от Необходимостта! —
Нашият обществен живот боледува от склероза на артериите, които трябва да го захранват с кръв, за да оцелее. . .
Той ще може да оздравее само ако все повече и повече се превръща в истинска общност!
И сега вече някои са склонни да вярват, че доста неща се носят или притежават “в общност”, но тази дума в случая е само евтина разменна монета и действителното и съдържание е все още далеч от осъществяването си. —
Още сме твърде далеч от това, да уважаваме “мнението” на другия просто защото е “негово”: — защото представлява негова собственост!
Приносът продължава да бъде повсеместно оценяван единствено по способността му да умножава материалните, мимолетни стойности, а на човека не се обръща никакво внимание, освен когато бъде призован да даде своя принос към отплащащото му се за това общество.
Твърде много още не достига, за да може обществото да прерасне в общност!----------
В общността човек ясно съзнава своята собствена стойност и тъкмо от това самосъзнание черпи цялото уважение, с което се отнася и към другия.
Той знае, че може да напредне в собственото си развитие само дотолкова, доколкото се стреми да помага и на другите да постигнат своето. “Общността” обуславя истинската свобода в рамките на Необходимостта, докато “обществото” не ни предлага никаква защита от хищните нокти на миража на свободата!
Общността изглажда всички противоречия, защото знае, че и дребното, и извисяващото се над тълпата е в еднаква степен неотделима част от Необходимостта!
Семейството предлага първото поле за действие на душевната общност.
Благословени са членовете на семейството, които знаят как да я използват!
По-нататък това поле за действие се разпростира върху общини, области и държави. ..
То предлага простор за развитие на всеки човешки живот!
То осигурява действителна свобода за всички в рамките на Необходимостта!
А стане ли свободата обща за всички, никой вече не би поискал да лиши другиго от нея.
Тя е защитена като незастрашена "собственост” на всеки отделен човек!
От горещо лелеян блян тя се превръща в реално притежание!
Никой не би се полъгал тогава да гони миража на свободата, а срещне ли го по пътя си, ще му обърне с насмешка гръб.
Никой не би сметнал и свободата си за накърнена, щом Необходимостта го научи да се подчинява, заедно с мнозина други, на една воля, в която общността обединява многобройните отделни воли! —
Праначало на множествеността е единството, — но то е и върховно увенчаване на множествеността!
Само под скиптъра на единството може истинската свобода да се запази в множествеността.
Единството обаче остава закостеняло и безплодно, ако не се издига над една обединена с него множественост! —
От множествеността се извисява единството, за да обедини в себе си множествеността!
Така общността получава завършеност!
Така общността се самоизгражда като пирамида и увенчава сама себе си в своето върховно единство!-------
Ала не произволният избор може да определи това, което единствено истинската свобода е способна да изгради тук.
И само вграден в порядъка на Цялото, индивидът става носител на онова единство, до което общността се издига из самата себе си, след като постигне вътрешна завършеност! АВТОРИТЕТ
Наблюдавал съм работата на хора, които изискваха невъзможното от всички други, — но бяха неспособни да предявят дори най-малкото изискване към самите себе си.
Виждал съм и такива, които изискваха почти свръхчовешки усилия от себе си, очаквайки обаче същото и от останалите.
И едното, и другото е невъзможно там, където цари истинска свобода!
И за едното, и за другото няма никакво оправдание пред повелите на Необходимостта!
Някой може толкова да прилича на другиго, че едва ли не да го бъркат с него, и все пак в сферата на душата не съществуват двойници!
Обстоятелството, че ти самият си си създал някакъв критерий за това, което очакваш от себе си, не ти дава право да прилагаш същия критерий и по отношение на своя ближен!
Критерият на всеки човек се определя единствено от вроденото му “мерило”!
Много неща се объркват с най-добри намерения, защото си приписваме "права” въз основа на изпълнени задължения, без да се питаме откъде всъщност извеждаме “правото” да прехвърляме върху други доброволно наложените и успешно изпълнени изисквания към самите себе си! —
С пълно право още детето възроптава срещу така наложеното му бреме, — с право му се противопоставя и юношата, доколкото не го приема, скърцайки със зъби...
Тук, разбира се, не става въпрос за въздействието на примера, оставящ пълна свобода на този, върху когото действа, а за грозния обичай да натрапваме — често пъти с настървение — и на другите онова, което ние самите смятаме за ценно, — без изобщо да подозираме, че истинските стойности на тези хора са може би вечно чужди на нашата природа и поради това — съвсем непознаваеми за нас. —
Но както убеденият в своята стойност е трябвало сам да обърне хиляди пъти страницата, така сега трябва да я обръща и другият, над когото му е дадена власт . . .
Нямат брой примерите от всекидневния живот, свидетелстващи за удоволствието, с което някои прибягват до подобно насилие, но многобройни са и полуразрушените, почти лишени от възможност за развитие съдби само защото прекалена грижовност или упорито твърдоглавие са "прогонили ” от тях свободата. . .
А където свободата бива “прогонена” с принуда, там принудата скоро се превръща в лош учител: — в изкусител, подучващ към подчинение на миража на свободата. —
Авторитетът е безусловно съвместим със свободата на тези, които сами му се подчиняват, — несъвместим с него остава само миражът на илюзорна свобода, изглеждаща напълно чужда на вечната Необходимост! —
Принудата обаче подрива и събаря всеки авторитет, защото непреклонната форма на нейните изисквания е посегателство върху правото на другия да определя собственото си поведение!
Принудата трябва по възможност да се избягва, дори когато изглежда наложителна за доброто на онзи, към когото е насочена!
Принудата си остава една винаги лоша полумярка, — дори когато понякога е просто неизбежна!
В безброй случаи обаче принудата би могла да се избегне, ако съществуваше истински авторитет като доброволен и съобразен с Необходимостта израз на уверената в себе си свобода.--------
А там, където принудата е все още нужна като опора на ”авторитета”, трябва да се запитаме: — дали действително съществува авторитет или само една негова карикатура, която се опитва насилствено да се съхрани?!
Авторитетът се гради единствено върху свободно предоставеното доверие!
Където липсва увереността, че е защитено собственото му добруване, там за всеки свободен човек е вече рухнала основата, от която се нуждае истинският авторитет.
Както сигурността и устойчивостта на един строеж зависят от почвата, която го носи, и от положените в тази почва основи, така и авторитетът ще устои на всички заплахи само ако не е подриван от придошли води, нито подкопаван от нощни зверове. . .
Не всеки "авторитет”, който сам се обявява за такъв, е наистина авторитет, но пък напразно бихме очаквали от някоя човешка способност да се развива там, където авторитетът не упражнява правото си да я направлява!........
Дори тези, които полагат усилия да съборят легитимния авторитет, се подчиняват съзнателно на друг, собствен авторитет, изискващ безпрекословно покорство. —
В края на краищата винаги става ясно къде има действителен авторитет и къде само с принуда и увещания се правят опити да се запазят права, които навремето доверието наистина е дало, но отказва повече да ги признава. . .
Дълго може да се бави в подобни случаи отсъждането, — накрая обаче побеждава Необходимостта, която не допуска авторитетът да се запази там, където той не се основава на свобода и доверие.
Където миражът на свободата намери признание, там веднага се развихря опустошителният ламтеж да бъде съборен установеният авторитет и на негово място с насилие да се наложи собственият.
Може да мине доста време, докато ужасните последици на тази чума не заставят подмамените от нея най-накрая да прозрат, че са разрушили нещо, от което е трябвало да се възползват...
Ала никога досега часът на прозрението не е пропускал да удари и горко на онези, върху чиито глави се изсипва опустошителната градушка, когато техният собствен авторитет рухне на свой ред!..........
Необходимостта обаче винаги е съумявала да изгради отново действителен авторитет, основан на непоклатимо упование в истинската свобода, макар да не и се е удавало да възкреси жертвите на този неоправдан ламтеж.
Животът винаги съумява да утвърди неотменимите закони на своето самосъхранение дори когато произволът си позволява да издигне свои собствени скрижали. . .
И най-чистото намерение е осъдено в края на краищата на провал, рече ли да внесе промяна в онова, което Необходимостта изисква, за да предпази живота от саморазпадане.........
Но тъй като познание не се купува, а и твърде често най-обикновен стремеж към самоизтъкване подтиква хората да търсят възмечтаните от тях промени, то просто здравият разум би трябв