право му се противопоставя и юношата, доколкото не го приема, скърцайки със зъби...
Тук, разбира се, не става въпрос за въздействието на примера, оставящ пълна свобода на този, върху когото действа, а за грозния обичай да натрапваме — често пъти с настървение — и на другите онова, което ние самите смятаме за ценно, — без изобщо да подозираме, че истинските стойности на тези хора са може би вечно чужди на нашата природа и поради това — съвсем непознаваеми за нас. —
Но както убеденият в своята стойност е трябвало сам да обърне хиляди пъти страницата, така сега трябва да я обръща и другият, над когото му е дадена власт . . .
Нямат брой примерите от всекидневния живот, свидетелстващи за удоволствието, с което някои прибягват до подобно насилие, но многобройни са и полуразрушените, почти лишени от възможност за развитие съдби само защото прекалена грижовност или упорито твърдоглавие са "прогонили ” от тях свободата. . .
А където свободата бива “прогонена” с принуда, там принудата скоро се превръща в лош учител: — в изкусител, подучващ към подчинение на миража на свободата. —
Авторитетът е безусловно съвместим със свободата на тези, които сами му се подчиняват, — несъвместим с него остава само миражът на илюзорна свобода, изглеждаща напълно чужда на вечната Необходимост! —
Принудата обаче подрива и събаря всеки авторитет, защото непреклонната форма на нейните изисквания е посегателство върху правото на другия да определя собственото си поведение!
Принудата трябва по възможност да се избягва, дори когато изглежда наложителна за доброто на онзи, към когото е насочена!
Принудата си остава една винаги лоша полумярка, — дори когато понякога е просто неизбежна!
В безброй случаи обаче принудата би могла да се избегне, ако съществуваше истински авторитет като доброволен и съобразен с Необходимостта израз на уверената в себе си свобода.--------
А там, където принудата е все още нужна като опора на ”авторитета”, трябва да се запитаме: — дали действително съществува авторитет или само една негова карикатура, която се опитва насилствено да се съхрани?!
Авторитетът се гради единствено върху свободно предоставеното доверие!
Където липсва увереността, че е защитено собственото му добруване, там за всеки свободен човек е вече рухнала основата, от която се нуждае истинският авторитет.
Както сигурността и устойчивостта на един строеж зависят от почвата, която го носи, и от положените в тази почва основи, така и авторитетът ще устои на всички заплахи само ако не е подриван от придошли води, нито подкопаван от нощни зверове. . .
Не всеки "авторитет”, който сам се обявява за такъв, е наистина авторитет, но пък напразно бихме очаквали от някоя човешка способност да се развива там, където авторитетът не упражнява правото си да я направлява!........
Дори тези, които полагат усилия да съборят легитимния авторитет, се подчиняват съзнателно на друг, собствен авторитет, изискващ безпрекословно покорство. —
В края на краищата винаги става ясно къде има действителен авторитет и къде само с принуда и увещания се правят опити да се запазят права, които навремето доверието наистина е дало, но отказва повече да ги признава. . .
Дълго може да се бави в подобни случаи отсъждането, — накрая обаче побеждава Необходимостта, която не допуска авторитетът да се запази там, където той не се основава на свобода и доверие.
Където миражът на свободата намери признание, там веднага се развихря опустошителният ламтеж да бъде съборен установеният авторитет и на негово място с насилие да се наложи собственият.
Може да мине доста време, докато ужасните последици на тази чума не заставят подмамените от нея най-накрая да прозрат, че са разрушили нещо, от което е трябвало да се възползват...
Ала никога досега часът на прозрението не е пропускал да удари и горко на онези, върху чиито глави се изсипва опустошителната градушка, когато техният собствен авторитет рухне на свой ред!..........
Необходимостта обаче винаги е съумявала да изгради отново действителен авторитет, основан на непоклатимо упование в истинската свобода, макар да не и се е удавало да възкреси жертвите на този неоправдан ламтеж.
Животът винаги съумява да утвърди неотменимите закони на своето самосъхранение дори когато произволът си позволява да издигне свои собствени скрижали. . .
И най-чистото намерение е осъдено в края на краищата на провал, рече ли да внесе промяна в онова, което Необходимостта изисква, за да предпази живота от саморазпадане.........
Но тъй като познание не се купува, а и твърде често най-обикновен стремеж към самоизтъкване подтиква хората да търсят възмечтаните от тях промени, то просто здравият разум би трябвало да ни подскаже никога да не легитимираме сляпо авторитет, който препоръчва да бъде съборен един утвърден вече авторитет като средство за постигане на свободата. —
Можем винаги да бъдем сигурни, че пред очите на ратуващите за подобна идея “витае” единствено миражът на свободата, който те в самозаслеплението си следват, без да подозират към какви беди водят себе си и другите!
Където обаче съществува истински авторитет, основан на доверието на хора, сами решили да се поставят под негово ръководство, там тяхното уверено в себе си прозрение съвсем не възприема свободно избраното подчинение като накърняване на свободата.
А и истинският авторитет е винаги сам по себе си предпазен от закостеняване, защото е непрекъснато тласкан напред от индивидуалните воли на всички, които се обединяват по свободен избор в него.
Основан върху осъзнатата повеля на Необходимостта, той оказва на уповаващите се в него помощта, нужна им за изпълнението на тази повеля, от което единствено може да се роди истинската свобода. —
Ето защо почти неизкупим грях е всяка злоупотреба с възложения авторитет, — такава злоупотреба осъжда самата себе си, подривайки доверието като единствена основа на авторитета, така че злоупотребата води рано или късно до рухването на онова, което само е подкопало своите устои. МАНИЯ ЗА РАЗЦЕПЛЕНИЕ
Дълбоко вкоренен в човешката природа е стремежът към обединение на онези, които преследват една и съща цел.
Непостижимото за отделната воля се осъществява често пъти от сплотените воли на мнозина, а и ние изпитваме задоволство, когато виждаме, че убежденията ни се споделят и от други.
Но един и същ предмет може да се разглежда от много страни и хората смятат достойни за преследване цели, родени от най-различни въжделения.
Ето защо съвсем не е лишено от смисъл образуването на отделни съюзи, преследващи различни цели, и подобно разнообразие може да обогати живота, стига то да се ръководи от стремежа отново да обедини отделните сдружения в името на цел, надхвърляща преследваните от тях специфични цели.
Не е трудно да намерим такава цел, стига да я търсим там, където ни учи да я търсим всеобщото благо: като цел, която трябва да бъде постигната преди всички отделни цели и която след тяхното реализиране ще стане гарант на така постигнатите резултати.
Както за отделния човек остават непостижими немалко неща, които се постигат чрез съюзяването на мнозина, така и за всеки съюз има неизпълними неща, за чието реализиране може да допринесе един стоящ над всички тях "съюз на съюзите“.
Такова обединение обаче е рядко явление, въпреки че тъкмо то би трябвало да бъде правилното!
Премалцина са все още индивидите, превъзмогнали в себе си сляпото настървение на животното, нахвърлящо се лакомо върху храната на себеподобните си, без да го е грижа, че при това стъпква своята. . .
Твърде рядко все още се зачита чуждото мнение, — твърде рядко е разбирането, че на евентуално заблудилия се може да се помогне само ако той е осъзнал в себе си своята заблуда. —
Всеки смята себе си за най-добре осведомен и вижда само враг в лицето на другия, който е по същия начин убеден, че е на прав път. —
Така се стига до раздробяване и разцепление там, където само постоянното събиране би помогнало един ден да излезе наяве истинската стойност на всяко отделно мнение.-------
Често пъти ние се обединяваме със своите единомишленици само за да чуем, хилядократно повтарян като ехо, собствения си глас, — тъй като съвсем не сме толкова сигурни в правотата си, колкото понякога си мислим, и твърде скоро бихме чули как съмнението гризе нашата увереност, ако не го заглушаваше непрестанно хорът на множеството, което по същия начин се опитва да запази своята самоувереност. . .
Тогава започваме да се отнасяме с презрение и враждебност към всеки друг съюз, понеже към същата "мелодия” неговите привърженици са си измислили нов текст, който им се струва не по-малко смислен и съдържателен.
А тъй като всеки човек си има свое собствено мнение, различаващо се по един или друг начин дори от това на уж съвсем еднакво мислещия, то всеки съюз — доколкото вътрешната му спойка не се крепи изкуствено и с принуда — може да се раздробява на все по-малки фрагменти, докато накрая отделният човек не стане способен да взема само собствената си “страна”.
Единствено Необходимостта, от чиято власт не може да убегне нито една сфера на живота, предотвратява такова крайно разцепление.
Не може обаче да се попречи тенденцията към обособяване вътре в обособените вече съюзи да не причини тежки вреди, понеже тя заслепява съюзените до такава степен, че те загубват всяка представа какво може да постигне обединението, ако оста