ло да ни подскаже никога да не легитимираме сляпо авторитет, който препоръчва да бъде съборен един утвърден вече авторитет като средство за постигане на свободата. —
Можем винаги да бъдем сигурни, че пред очите на ратуващите за подобна идея “витае” единствено миражът на свободата, който те в самозаслеплението си следват, без да подозират към какви беди водят себе си и другите!
Където обаче съществува истински авторитет, основан на доверието на хора, сами решили да се поставят под негово ръководство, там тяхното уверено в себе си прозрение съвсем не възприема свободно избраното подчинение като накърняване на свободата.
А и истинският авторитет е винаги сам по себе си предпазен от закостеняване, защото е непрекъснато тласкан напред от индивидуалните воли на всички, които се обединяват по свободен избор в него.
Основан върху осъзнатата повеля на Необходимостта, той оказва на уповаващите се в него помощта, нужна им за изпълнението на тази повеля, от което единствено може да се роди истинската свобода. —
Ето защо почти неизкупим грях е всяка злоупотреба с възложения авторитет, — такава злоупотреба осъжда самата себе си, подривайки доверието като единствена основа на авторитета, така че злоупотребата води рано или късно до рухването на онова, което само е подкопало своите устои. МАНИЯ ЗА РАЗЦЕПЛЕНИЕ
Дълбоко вкоренен в човешката природа е стремежът към обединение на онези, които преследват една и съща цел.
Непостижимото за отделната воля се осъществява често пъти от сплотените воли на мнозина, а и ние изпитваме задоволство, когато виждаме, че убежденията ни се споделят и от други.
Но един и същ предмет може да се разглежда от много страни и хората смятат достойни за преследване цели, родени от най-различни въжделения.
Ето защо съвсем не е лишено от смисъл образуването на отделни съюзи, преследващи различни цели, и подобно разнообразие може да обогати живота, стига то да се ръководи от стремежа отново да обедини отделните сдружения в името на цел, надхвърляща преследваните от тях специфични цели.
Не е трудно да намерим такава цел, стига да я търсим там, където ни учи да я търсим всеобщото благо: като цел, която трябва да бъде постигната преди всички отделни цели и която след тяхното реализиране ще стане гарант на така постигнатите резултати.
Както за отделния човек остават непостижими немалко неща, които се постигат чрез съюзяването на мнозина, така и за всеки съюз има неизпълними неща, за чието реализиране може да допринесе един стоящ над всички тях "съюз на съюзите“.
Такова обединение обаче е рядко явление, въпреки че тъкмо то би трябвало да бъде правилното!
Премалцина са все още индивидите, превъзмогнали в себе си сляпото настървение на животното, нахвърлящо се лакомо върху храната на себеподобните си, без да го е грижа, че при това стъпква своята. . .
Твърде рядко все още се зачита чуждото мнение, — твърде рядко е разбирането, че на евентуално заблудилия се може да се помогне само ако той е осъзнал в себе си своята заблуда. —
Всеки смята себе си за най-добре осведомен и вижда само враг в лицето на другия, който е по същия начин убеден, че е на прав път. —
Така се стига до раздробяване и разцепление там, където само постоянното събиране би помогнало един ден да излезе наяве истинската стойност на всяко отделно мнение.-------
Често пъти ние се обединяваме със своите единомишленици само за да чуем, хилядократно повтарян като ехо, собствения си глас, — тъй като съвсем не сме толкова сигурни в правотата си, колкото понякога си мислим, и твърде скоро бихме чули как съмнението гризе нашата увереност, ако не го заглушаваше непрестанно хорът на множеството, което по същия начин се опитва да запази своята самоувереност. . .
Тогава започваме да се отнасяме с презрение и враждебност към всеки друг съюз, понеже към същата "мелодия” неговите привърженици са си измислили нов текст, който им се струва не по-малко смислен и съдържателен.
А тъй като всеки човек си има свое собствено мнение, различаващо се по един или друг начин дори от това на уж съвсем еднакво мислещия, то всеки съюз — доколкото вътрешната му спойка не се крепи изкуствено и с принуда — може да се раздробява на все по-малки фрагменти, докато накрая отделният човек не стане способен да взема само собствената си “страна”.
Единствено Необходимостта, от чиято власт не може да убегне нито една сфера на живота, предотвратява такова крайно разцепление.
Не може обаче да се попречи тенденцията към обособяване вътре в обособените вече съюзи да не причини тежки вреди, понеже тя заслепява съюзените до такава степен, че те загубват всяка представа какво може да постигне обединението, ако остане вярно на естествените си устои, изискващи сплотеност.-------
Каквато и доктрина да свързва съюзниците — каквото и решение на крещящите проблеми да предлагат единомишлениците, — ползата от обединените им действия си остава винаги зависима от привеждане на жизнеспособно доказателство, че с избраните средства може да се създаде нещо трайно, и само постоянната проверка на предустановените мнения позволява да се отдели в тях зърното от плявата. —
Тъкмо тази постоянна проверка на изградените вече становища става обаче невъзможна там, където стремежът към разцепление търси да се изяви във все нови и нови тези!
Където би трябвало да шепнем, започваме направо да крещим, а вместо най-грижливо да отсяваме, затрупваме с трошляк способното да покълне зърно, съдържащо се във всяко човешко становище, преорано с плуга на логичната мисъл!
Забравяме, че всяко обединение на хора има право на съществуване само ако се старае да събира.........
За да възникне един ден действителна общност, тя може да се изгради само от родения в Духа стремеж към събиране и в коренящата се в Необходимостта истинска свобода!
Според старосвещеното благовестие най-божественият от земните човеци е казал:
«Който не събира с мене, той разпилява!»
Ако човешки думи са били някога "слово Божие”, то те са изречени именно тук!
Да не събираме — да не се стремим да събираме, — само по себе си вече означава: да разпиляваме! —
Всяко въздействие на свръхземния Дух, достъпно за човешката душа тук, на земята, се стреми винаги “да събира изгубилото се”, — и дори да си склонен тесногръдо да мислиш, че е само от земно естество онова, което други признават за свръхземно, защото го преживяват така близко, както и собственото си съществуване, ти и тогава ще трябва да признаеш, че импулсът към събиране е наистина от по-висш порядък, отколкото тъмният нагон, стремящ се все отново да разпилява, да разлага това, което е органично събрано в себе си. —
Ще сметнеш за проява на безумие, ако някой се опита да разтвори в силна киселина една от великолепните мраморни статуи, създадени от великите ваятели на древността, изтъквайки за свое оправдание, че от разядения камък щяла след това да бъде изваяна нова творба, която скоро ще ни утеши за загубата на така унищожената. . .
По същия начин и онова, което съзрялата в Духа творческа сила е съградила някога, за да съхрани в него най-доброто у земното човечество, е без съмнение твърде ценно, за да го подлагаме сега на прибързано рушене!-------
Твърде ценно е събираното през хилядолетия от възвишени човешки духове и ако не искаме да извършим ужасен грях спрямо идните поколения, не бива да го обричаме на разпиляване!--------
Както пръстите ти са свързани помежду си в дланта, въпреки че могат да се движат поотделно, така и ние, земните човеци от една епоха, се намираме в невидима връзка един с друг.
Дори да избягаш в пустинята или на някой самотен остров из далечните морета, където не е стъпвал човешки крак, пак няма да убегнеш от тази невидима, всеобхватна връзка с живота!
И да унищожиш около себе си всички следи от живеещите едновременно с тебе други хора, този всеобщ живот пак ще съумее винаги да те достигне с ритъма на съобуславящите го най-фини трептения и каквито и мисли или чувства да те вълнуват, те няма никога да загубят печата на твоето време!
Ти не можеш да избягаш днес от времето си, колкото и дълбоко да се “потапяш” с чувствата и мислите си в отдавна отминали епохи, — и не ще ти се удаде да водиш “живота на каменната ера”, колкото и да се опитваш да се отърсиш от всички форми на цивилизацията! —
В състояние си обаче да избираш между стойностното и илюзорното, защото във всяко време, наред с благоприятните, кълнят и гибелни за човечеството влияния.
Не е неизбежно да станеш жертва на космични дисонанси, макар по твое време те да намират тук, на земята, своя най-далечен отзвук в човешките мозъци. . .
Не за пръв път става нещо подобно на тази земя, но винаги са се намирали отделни хора, съумели да се предпазят от обсебващите страсти, които кръговратът на материята в космоса може понякога да събуди в кръвта на земния човек. . .
Бъди прозорлив като тях и пази от заобикалящата те отвред мания за разцепление — своето право на самоопределение!
Единствен ти ще трябва някога да дадеш пред самия себе си отчет за всички свои постъпки през този земен живот, — и никаква полза не ще имаш тогава, че най-после ще си разбрал каква огромна глупост е било заради едно “бъдеще”, което с всеки ден се отдалечава все повече и повече, да пожертваш собственото си настояще! —
Не искаш ли сам себе си да отречеш, ще трябва — веднъж самоопределил се — да "искаш” съществуването и на другите в чужди за те