О. Хенри
Психе и небостъргачът
Ако сте философ, бихте могли да сторите следното: да се качите на покрива на някое високо здание и да погледнете от височина 100 метра как хората долу пъплят като насекоми, суетят се и се блъскат безсмислено, безмозъчно и напълно безцелно, също като безгрижните черни водни бръмбари в локвите. Липсва им дори изумителният интелект на мравките, които поне винаги знаят пътя си за вкъщи. Мравката заема ниско положение, но честичко се прибира у дома, където нахлузва домашните си пантофи, докато вие оставате да стърчите на високопоставеното си място.
В очите на възкачилия се високо философ човеците долу наподобяват презрени, лазещи буболечки. Брокери, поети, милионери, ваксаджии, хамали и политици се превръщат в малки черни точици, които щъкат край по-големи черни точки по улици, не по-широки от палеца ви.
От това високо място самият град се смалява до неразбираема маса разкривени от необичайната перспектива сгради, внушителният океан се превръща в езерце, а земята заприличва на нечия изгубена топка за голф. Всички подробности от реалността изчезват, философът се взира в безкрайното небе отгоре и под влияние на необичайната гледка пуска духа си да расте на воля. Той се чувства наследник на Вечността, дете на Времето. Космосът е по право негово наследство и той цял потръпва при мисълта, че един ден човешкият род ще кръстосва загадъчните пространства между планетите. Незначителният свят под краката му, стъпили върху извисилата се до небето конструкция от стомана, е като прашинка върху Хималаите — една от безчетното множество подобни въртящи се атоми. Какво са стремленията, постиженията, дребните завоевания и любовта на пълзящите долу черни буболечки в сравнение с величествения покой на необятната вселена, простираща се над и около незначителния им град?
Давам 100% гаранция, че у философа ще се зародят такива мисли. Те са нарочно събрани в световните философии и са записани със съответната въпросителна накрая, за да изразят неизменните размисли на мислителите, добрали се до някое по-високо място, А когато философът вземе асансьора и слезе долу, съзнанието му е по-широко, душата му си е на мястото, а неговото схващане за космогонията на мирозданието е голямо като катарамата върху летния колан на Орион.
Но ако името ви е Дейзи и работите в магазинче за сладки и бонбони на Осмо авеню, живеете в малка студена спалня-вестибюл с размери метър и половина на два и половина, печелите по 6 долара на седмица, работното ви време е до девет часа вечерта и никога не сте се занимавали с философия, тогава може би нещата от върха на небостъргача няма да ви изглеждат точно такива.
Двамина въздишаха по ръката на философски неуката Дейзи. Единият беше Джо, собственик на най-малкото магазинче в цял Ню Йорк. То имаше размерите на дърводелска кутия за инструменти и стоеше лепнато като лястовиче гнездо на ъгъла на един небостъргач в центъра на града. Според сезона там се продаваха плодове, бонбони, вестници, песнопойки, цигари и лимонада. Когато суровата зима развееше мразовити къдри, Джо биваше принуден да се навре вътре заедно с плодовете си и тогава в магазинчето оставаше точно толкова място, колкото да побере собственика си, стоката му, печицата с размери на кандило и един купувач.
Джо не се числеше към нацията, която ни държи в постоянна възхита с плодовете и песните си. Той беше способен американски момък, който слагаше по някоя пара настрана и желаеше Дейзи да му помогне в харченето. Досега й бе направил три предложения.
— Имам спестени пари, Дейзи — се пееше в любовната му песен, — пък и ти знаеш колко много те искам. Магазинчето ми не е много голямо, но…
— О, нима? — пригласяше нефилософската натура. — Чувам, че Уонъмейкър искали догодина да откупят част от магазинната ти площ.
Дейзи минаваше край магазинчето на Джо всяка заран и всяка вечер.
— Здрасти, метър на петдесет! — беше обичайният й поздрав. — Магазинчето ти се е опразнило. Трябва да си продал някое пакетче дъвка.
— Вярно, че не е много просторно — отговаряше Джо с бавната си усмивка, — но за теб, Дейзи, място винаги ще се намери. Ние с моето магазинче само чакаме да ни вземеш, когато пожелаеш. Мислиш ли, че би могло скоро да стане?
— Магазин ли?! — чипото носле на Дейзи изразяваше изтънчено презрение. — Консервна кутия! Чакал ме бил! Че нали ще трябва да изнесеш навън поне петдесет кила бонбони, за да мога да вляза!
— Нямам нищо против такава замяна — галантно отвръщаше Джо.
Животът на Дейзи бе стеснен във всяко отношение. В магазина за бонбони и сладки се налагаше да се провира настрани между тезгяха и полиците. В собствената й спалничка уютът си беше чиста теснотия. Стените бяха толкова наблизо, че тапетите но тях шумоляха и шепнеха като във Вавилонска кула. Можеше с една ръка да запали газта, докато с другата затваря вратата, без да снема очи от отражението на фризурата си в огледалото. Върху скрина се мъдреше снимката на Джо, поставена в специална рамка за подарък, и понякога… но в следващия момент тя неизменно се сещаше за магазинчето му, лепнато като сапунерка на ъгъла на голямото здание, и понесено от смеха й, чувството отлиташе.