— Какви са тези неща? — попита тя разтреперана. Никога по-рано не се бе изкачвала на такава височина.
Точно тогава Дабстър реши да се покаже в ролята си на философ, обитаващ високата си кула, и да изведе духа й във висините, за да се срещне с безкрая.
— Двуноги — тържествено започна той. — Виждаш ли в какво се превръщат, гледани само от височината на някакви си 100 метра — нищожни буболечки, които безразборно се щурат насам-натам.
— О, нищо подобно — възкликна Дейзи неочаквано, — те са хора! Видях един автомобил. О, Боже! Наистина ли сме толкова високо?
— Ела от тази страна — повика я Дабстър.
И той й показа огромния град, който се простираше долу като пръснати навред играчки и макар да не беше късно, в ранния зимен следобед тук-там вече проблясваха светлинки. На юг и на изток се бе ширнал заливът на океана, който тайнствено се сливаше с небето и чезнеше в далечината.
— Не ми харесва тук — заяви Дейзи, с тревога в сините очи. — Да се връщаме долу.
Но философът не можеше да се откаже така лесно от предоставената му възможност. Не можеше да не й разкрие величието на мисълта си, да не й покаже мъртвата хватка, в която бе стиснал безкрайността, както и невероятната си статистическа памет. След това тя никога вече не би се задоволила да си купува дъвка от най-малкото магазинче в Ню Йорк. И така, той начена да говори за незначителността на човешкия род и за това как само едно малко отдалечаване от земната повърхност прави хората и техните дела нищожни и дребни като разделено на три петаче. И за това как човек трябва да мисли за звездната система и максимите на Епиктет1 и да намира успокоение в тях.
— Въобще не те разбирам — отвърна Дейзи. — Ужасно е да се качиш толкова високо, че хората да ти се виждат като бълхи. Един от онези, които видяхме долу, може да е бил Джо. Джими, тук все едно сме в Ню Джърси! Направо ме е страх толкова нависоко!
Философът се усмихна нелепо.
— Земята — рече той — е само едно зрънце във вселената. Погледни нагоре.
Дейзи боязливо вдигна поглед нагоре. Късият ден си отиваше и звездите тъкмо излизаха на небето.
— Онази звезда — обясняваше Дабстър — е Венера, Вечерницата. Намира се на 66 000 000 мили от слънцето.
— Голяма работа! — сопна се Дейзи в мимолетна проява на характер. — Аз да не съм от Бруклин? Сузи Прайс, от нашия магазин, та брат й изпрати билет за Сан Франциско, а това е на три хиляди мили оттук.
Философът се усмихна снизходително.
— Нашият свят — рече той — е отдалечен на 91000 000 мили от Слънцето. Има осемнайсет звезди от първа величина, които са 211 000 пъти по-отдалечени от нас отколкото Слънцето. Ако една от тях угасне, ще изминат три години преди да видим как светлината й изчезва. Има шест хиляди звезди от шеста величина. За да стигне светлината им до Земята, са нужни трийсет и шест години. С един петметров телескоп можем да видим 43 000 000 звезди, включително и тези от тринадесета величина, чиято светлина пътува 2700 години до нас. Всяка от тези звезди…
— Лъжеш! — гневно извика Дейзи. — Опитваш се да ме уплашиш. И успя, искам да сляза долу!
И тя тропна с крак.
— Арктур… — помирително продължи философът, но бе прекъснат от демонстрация, породена от необятността на естеството, което той се бе нагърбил да опише с паметта наместо със сърцето и душата си. За познавача на човешката природа, звездите са поставени на небесната твърд с единствената цел да осветяват с нежната си светлина влюбените, които бродят щастливи долу. А ако се вдигнете на пръсти някоя септемврийска вечер, докато се разхождате под ръка с любимата си, почти ще успеете да ги докоснете с ръка. Три години пътувала светлината им до нас, как пък не!
На запад блесна метеор, който освети покривите на небостъргачите като ден. Огнената му парабола се очерта на източното небе. Метеорът просъска по пътя си и Дейзи извика.
— Върни ме долу — крещеше тя отчаяно, — сметанка такава!
Дабстър я заведе до асансьора и двамата влязоха вътре. Тя гледаше като обезумяла и потрепера, когато машината се понесе надолу с обезсилващата си мощ.
Пред въртящата се врата на небостъргача философът я изгуби от поглед. Тя изчезна, а той остана да стои замаян и безпомощен, без цифри и статистика, които да му помогнат.
Търговията на Джо бе изпаднала във временно затишие и провирайки се като червей покрай стоките си, той бе успял да запали цигара и да намести измръзнал крак пред миниатюрната печица.
Вратата се отвори с трясък и вътре влетя смеещата се и плачеща Дейзи, която разбута плодовете и бонбоните и се хвърли в прегръдките му.
1
Стоически философ от I век, роден във Фригия. В Рим попаднал като роб на жестокия Епафродит, освободен роб на Нерон. Основното начало на философското му учение е: „Понасяй и се въздържай!“, бел.пр.