Той спря не защото изчерпи думите, а защото изчерпи дъха си. Лицето му бе яркочервено, а смръщените му устни започваха да потръпват.
Мери се изправи.
— Аз… аз съжалявам — каза тя меко. — Наистина. Бих искала да се извиня. Нямах право да говоря така.
— Да, знам. Няма значение. Всъщност аз не съм свикнал да обсъждам тези въпроси с друг. Когато живее сам, човек се пълни с подобни неща като… бутилка. Пълни се натъпква се, като онази катеричка.
Лицето му постепенно възвръщаше предишния си цвят и той се опита да се усмихне.
— Симпатично малко същество, нали? Често ми се е искало да имам нещо живо около себе си, да го опитомя и да се грижа за него.
Мери прибираше нещата си в чантата.
— Вече трябва да тръгвам. Става късно.
— Моля ви недейте. Съжалявам, че избухнах.
— Не е заради това. Наистина съм много уморена.
— Надявах се, че ще си поговорим. Исках да ви разкажа за моите хобита. Имам нещо като работилница в мазето…
— Бих искала да остана, но наистина трябва да си почина.
— Добре тогава. Ще ви изпратя до долу. Трябва да заключа рецепцията. Явно няма да има други клиенти тази вечер.
Те преминаха през коридора и той й държа палтото. Бе доста непохватен и за момент тя бе обхваната от раздразнение, но успя да го потисне, когато отгатна причината — той се страхуваше да я докосне. Така си беше. Горкото момче наистина се боеше да се приближи до жена!
Той взе фенерчето и тя го последва навън от къщата, надолу по постланата с чакъл алея, която обикаляше мотела. Дъждът беше спрял, но нощта бе тъмна и по небето не се виждаха звезди. Когато завиваше зад ъгъла на сградата Мери хвърли през рамо поглед към къщата. Лампата на втория етаж още светеше и тя помисли дали възрастната жена бе още будна, дали бе слушала разговора им и дали бе чула избухването в края му.
Мистър Бейтс спря пред вратата и изчака докато младата жена вкара ключа в бравата й отвори вратата.
— Лека нощ — каза той. — Наспете се хубаво.
— Благодаря ви. И за гостоприемството също.
Той понечи да каже още нещо, но се отказа, обърна се и си тръгна. За трети път тази вечер тя го видя да се изчервява.
Тя затвори вратата и превъртя ключа. После се вслуша в звука на отдалечаващите се стъпки, чу и издайническото изщракване, когато той отваряше вратата на рецепцията, която бе до нейната стая.
Не го чу да си тръгва, вниманието й веднага се прехвърли върху разопаковането на багажа. Извади пижамата, пантофите, бурканчето с крема, четката и пастата за зъби. След това се разрови в големия куфар за роклята, която смяташе да облече на следващия ден, когато щеше да се яви пред Сам. Трябваше да я сложи на закачалка, за да се изправят гънките. Утре всичко трябваше да бъде изрядно.
Всичко трябваше да бъде изрядно.
Изведнъж усещането, че е висока седем фута изчезна. Пък и беше ли промяната наистина толкова внезапна. Не беше ли почнала още когато мистър Бейтс истерично избухна, там горе, в къщата. Какво от това, което той каза, уби самочувствието й?
Мисля си, че може би всички ние сме по малко луди от време на време.
Мери Крейн си разчисти едно ъгълче на леглото и седна.
Да. Беше вярно. Всички ние сме по малко луди от време на време. Точно както и тя бе полудяла вчера следобед, когато видя парите на масата.
И тогава тя бе луда, трябваше да е луда, за да си помисли, че би могла да изпълни замисъла. Всичко й бе изглеждало като сбъдната мечта, то си беше така. Една мечта. Една луда мечта. Сега го разбираше.
Може би бе успяла да заблуди полицията. Но Сам щеше да задава въпроси. Кой бе този роднина, от когото бе наследила парите? Къде бе живял? Защо дори не беше го споменавала? Как бе станало така, че тя бе донесла парите в брой? Не бе ли възразил мистър Лаури, че тя бе напуснала работа така внезапно?
Към това се прибавяше и Лайла. Да предположим, че тя реагира така, както Мери бе предполагала — решеше да не се обажда в полицията, дори да продължава да си мълчи и в бъдеще, понеже се чувства задължена. Това не променяше фактът, че тя щеше да знае. И оттук последват усложненията.