Тя изключи двигателя и зачака. Сега можеше да чува потискащото барабанене на дъжда и да долови въздишката на вятъра зад гърба си. Спомни си звука, защото така бе валяло в деня, когато погребваха мама, деня, в който тя изчезна в малкия тъмен правоъгълник. Сега мракът отново бе тук и обгръщаше всичко около Мери. Тя бе сама в мрака. Парите не можеха да й помогнат и Сам не можеше да й помогне, защото тя бе тръгнала по погрешен път. Нямаше помощ за нея — бе си изкопала гроба и сега трябваше да легне в него.
Какво я караше да мисли така? Това не беше гроб, а легло.
Тя все още се опитваше да разгадае усещанията си, когато голямата мрачна сянка се отдели от останалите и отвори вратата на колата й.
Глава III
— Стая ли търсите?
Веднага щом видя пълното очилато лице и чу мекия колеблив глас, Мери се реши. Нямаше никаква опасност.
Тя кимна и излезе от колата, докато вървеше след него към вратата на рецепцията усети болка в прасците. Той отключи, влезе вътре и запали лампата.
— Съжалявам, че се забавих. Бях горе в къщата — майка ми не е много добре.
В рецепцията нямаше нищо забележимо, но бе топло, сухо и светло. Мери доволно потръпна и се усмихна на пълния мъж. Той се наведе над регистъра, който бе отворен на масата.
— Единичните стаи са по седем долара. Искате ли първо да огледате някоя?
— Не е необходимо. — Тя бързо отвори чантата си и извади една петдоларова банкнота и две по един долар и ги постави на масата, а той приближи регистъра и й подаде писалка.
Тя се поколеба за момент, след това написа едно име — Джейн Уилсън — и един адрес — Сан Антонио, Тексас. Нищо не можеше да се направи, номерът на колата й беше тексаски.
— Ще ви помогна за багажа — каза той и обиколи масата. Тя го последва отново навън. Парите бяха в жабката, все още в същия голям плик, стегнат от дебела гумена лента. Може би най-добре беше да ги остави там, щеше да заключи колата и никой нямаше да ги докосне.
Той понесе чантите й към първата врата до регистрацията. Тя бе най-близо и Мери нямаше нищо против — важното беше да се скрие от дъжда.
— Досадно време — каза той, застанал отстрани, докато тя влизаше. — Дълго ли карахте?
— Цял ден.
Той натисна ключа на осветлението и лампата над леглото разцъфна с четири жълти листа светлина. Стаята бе банално, но подходящо мебелирана, през отворената врата тя забеляза клетката на душа в банята. Всъщност би предпочела вана, но и душът щеше да й свърши работа.
— Всичко наред ли е?
Тя веднага кимна, но след това си спомни нещо:
— Къде наоколо бих могла да хапна набързо?
— Чакайте да видим. Имаше една крайпътна будка за хамбургери и бира на около три мили, но предполагам, че сега, когато движението се прехвърля на новата магистрала, тя е затворена. Обзалагам се, че е по-добре да отидете до Феървейл.
— Колко е до там?
— Около седемнадесет-осемнадесет мили. Трябва да продължите по пътя, докато стигнете до едно друго местно шосе, да завиете в дясно и ще се върнете на магистралата. От там ви остават десет мили. Изненадах се, че не сте минали по нея, щом отивате на север.
— Обърках се.
Пълният мъж кимна и въздъхна:
— Така и предполагах. Вече няма редовно движение тук, откакто направиха това ново шосе.
Тя се усмихна любезно. Той стоеше в рамката на вратата и бърчеше устни. Когато тя потърси погледа му, той сведе очи и се покашля стеснително.
— Хм, мис… просто си мислех. Може би не ви се разкарва чак до Феървейл и обратно в този дъжд. Искам да кажа, че точно се канех да приготвя нещо за хапване, горе в къщата. Бих се радвал, ако и вие дойдете.
— О, не бих могла.
— Защо не? Никак не ме затруднявате. Мама се качи да си легне и нищо няма да приготвя. Канех се да извадя нещо студено и да направя кафе. Ако това ви задоволява.
— Всъщност…
— Вижте, сега ще изтичам да приготвя всичко.