— Благодаря ви много, мистър…
— Бейтс. Норман Бейтс — той задържа вратата, подпирайки я с рамо. — Вижте, оставям ви фенерчето, с него ще се оправите по-лесно. Предполагам, че първо искате да свалите тези мокри дрехи.
Той се обърна с гръб, но тя все пак забелязва червенината по лицето му. Всъщност, защо се стесняваше?
За първи път от почти двадесет часа усмивка озари лицето на Мери Крейн. Тя изчака вратата да се затвори зад него и се измъкна от жакета. Отвори пътната чанта върху леглото и извади роклята от имприме. Закачи я с надеждата, че гънките ще се поизправят, докато тя е в банята. Имаше време само да се поосвежи, но си обеща хубав горещ душ, когато се върне. Точно от това имаше нужда, а и от сън. Но първо малко храна. Сега да видим, гримовете й бяха в чантата, можеше да си сложи синьото палто, което бе в куфара…
Петнадесет минути по-късно тя почука на вратата на голямата дървена къща на хълма.
Една лампа светеше в хола, зад прозореца с дръпнатото перде, но по-ярката светлина идваше от горния етаж. Ако майка му беше болна, тя трябваше да е там.
Мери стоеше и чакаше отговор, но нищо не се случи. Може би той също бе на горния етаж. Тя отново потропа.
Междувременно надникна през прозореца на хола. В първия момент почти не повярва на очите си, никога не бе допускала, че в наше време ще съществуват подобни места.
Дори когато къщата е стара, обикновено винаги има някакви знаци за промените и прогреса в интериора. Но холът, в който тя надничаше, никога не е бил „модернизиран“ — тапети на цветя, тъмен, тежък, украсен с резба махагон, турско червен килим, тапицирани столове с високи облегалки, камина — всичко бе сякаш извадено право от края на миналия век. Нямаше дори телевизор, който да натрапва своята несъобразност на обстановката, но върху една масичка в ъгъла тя забеляза старомоден грамофон с фуния. Сега долавяше тихи гласове и отначало помисли, че те идват от разкошно оформената фуния на грамофона, но след това установи източника на шума. Идваше от горния етаж, от осветената стая.
Мери почука отново, този път с края на фенерчето. Изглежда сега бе успяла да извести за себе си, защото звуците изведнъж пресекнаха и тя долови тихо топуркане. Веднага след това видя и мистър Бейтс да слиза по стълбите. Той достигна до вратата, отвори я и покани с жест младата жена.
— Съжалявам — каза той. — Точно завивах мама в леглото. Понякога тя става малко трудна.
— Казахте, че е болна. Не бих искала да я безпокоя.
— А, няма нищо. Тя вероятно ще заспи като бебе.
Мистър Бейтс хвърли един поглед през рамо към стълбите и прошепна:
— Всъщност тя не е болна, поне не телесно. Но понякога я прихващат едни… — той кимна рязко и се усмихна. — Хайде, дайте да ви закача палтото. Така. Сега, ако ме последвате…
Тя прекоси след него антрето, което минаваше под стълбището.
— Надявам се, че нямате нищо против да хапнем в кухнята — промърмори той. — Всичко вече е готово. Седнете тук, а аз ще сипя кафето.
Кухнята представляваше продължение на хола, тя бе обградена с високи до тавана бюфети със стъклени витрини, разположени от двете страни на старомодна мивка с ръчна помпа за вода. Голямата печка за дърва бе клекнала в единия ъгъл и излъчваше благословена топлина. Дългата дървена маса предлагаше приканваща гледка от колбаси, сирене и домашна туршия в стъклени чинии, пръснати по бяло-червената карирана покривка. В момента Мери не бе склонна да се усмихва на всевъзможните странности, дори и на неизменния бродиран на ръка надпис на стената, който бе напълно в духа на цялата обстановка.
„Бог да благослови тази къща.“
Така да бъде. Това е много по-добре, отколкото да седиш сама в някое опушено провинциално кафене.
Мистър Бейтс й помогна да си напълни чинията.
— Не ме чакайте, почвайте. Сигурно сте гладна.
Тя беше гладна и се нахвърли с голям апетит без да забелязва, колко малко ядеше той. Накрая все пак това й направи впечатление и тя се почувства леко засрамена.
— Но вие не си вземате нищо. Обзалагам се, че вече сте вечеряли.
— Не, не. Просто не съм много гладен, — той й доля кафе. — Страхувам се, понякога майка ми ме разстройва — гласът му отново се понижи и се върна към извинителния тон. — Предполагам, че сам съм си виновен. Не успявам да се грижа достатъчно добре за нея.
— Двамата сами ли живеете тука?
— Да. Никога не е имало никой друг. Никога.