Детето било разпознато от друго дете, което обаче се заблуждавало. С това започнала поредица от грешни разпознавания.
И хората присъствали на нещо изключително необичайно. На другия ден, след като някакъв ученик разпознал трупа, една жена се провикнала: „О, господи, детето ми!“
Довеждат я при трупа; тя разглежда белезите и открива един на челото. „Това е нещастният ми син, казва тя, изчезнал от юли м.г., той е. Откраднали са ми го и са ми го убили!“
Жената била слугиня на ул. „Дю Фур“ и се наричала Шавандре. Повикали девера й, който казал, без да се колебае: „Ето го малкия Филибер.“ Много обитатели от улицата разпознали Филибер Шабандре в детето, без да се брои собственият му учител, за когото медалът бил показател.
Е, добре! Съседите, деверът, учителят и майката се заблуждавали. След месец и половина самоличността на детето била установена. Оказало се от Бордо, убито в Бордо и докарано в Париж с бързата поща8.
Нека отбележим, че тези разпознавания се дължат най-вече на жена и деца, тоест най-впечатлителните създания. Те показват каква стойност могат да имат такива свидетелства пред съда. Също така и детските твърдения не би трябвало никога да се взимат под внимание. Магистратите повтарят като всеизвестна истина, че на тази възраст не се лъже. Ако имаха малко по-малко повърхностна психологическа култура, биха научили, че на тази възраст почти винаги се лъже. Лъжата, безспорно, е невинна, но все пак си остава лъжа. По-добре би било присъдата на някой обвиняем да бъде решена с теглене на жребий, както многократно е правено, отколкото по свидетелство на дете.
За да се върнем на наблюденията, направени от тълпите, ще заключим, че колективните наблюдения са най-грешни от всички и в повечето случаи представляват обикновена илюзия на отделен човек, предал по заразителен път някакво внушение на останалите.
Много факти потвърждават пълното недоверие, с което трябва да се посреща свидетелството на тълпите. Хиляди хора присъствали на прочутата кавалерийска атака в битката при Седан и все пак е невъзможно, при най-противоречащи си очевидци, да се научи от кого е била водена. В една излязла наскоро книга английският генерал Уолзли доказа, че най-грубите грешки досега са били свързани с най-важните обстоятелства от битката при Ватерлоо, обстоятелства, така или иначе, доказани от стотици свидетели9.
Всички тези примери, повтарям, показват колко струва свидетелството на тълпите. Трактатите по логика вкарват единодушието на многобройни свидетели в категорията на най-убедителните доказателства за точността на даден акт. Но това, което знаем за психологията на тълпите, показва илюзорността на такъв подход. Най-съмнителните събития са положително тези, които са били наблюдавани от най-голям брой хора. Каже ли се, че даден факт е установен от хиляди свидетели едновременно, това означава, че реалният факт като цяло доста се различава от приетата версия.
Казаното по-горе ясно ни насочва към извора, че на историческите книги трябва да се гледа като на творби, родени изцяло от въображението. Това са въображаеми разкази за недобре наблюдавани неща, придружени с новоизмислени обяснения. Ако миналото не ни бе завещало своите литературни, артистични и монументални творения, ние нямаше да знаем нищо истинско за него. Известна ли ни е една само истинска дума за живота на големите хора, изиграли главните роли за човечеството, като Херкулес, Буда, Иисус или Мохамед? Не, по всяка вероятност. Впрочем, ако се замислим, животът им, такъв, какъвто е бил, малко ни интересува. Съществата, направили впечатление на тълпите, са били легендарни, а не истински герои.
За съжаление самите легенди са напълно безсъдържателни. Въображението на тълпите ги преобразува безкрайно според времената и най-вече според племената. Голяма е разликата между кръвожадния Йехова от Библията и любвеобилния бог на света Тереза, а почитаният в Китай Буда вече няма нищо общо със съименника си в Индия.
Дори не е необходимо вековете да са минали над героите, за да може легендата за тях да бъде преобразена от тълпата. Случва се преобразяването да продължи няколко години. В наши дни видяхме как легендата на един от най-големите исторически герои се променя няколко пъти за по-малко от петдесет години. При Бурбоните Наполеон се превърнал в някакъв идиличен образ, филантроп и либерал, приятел на смирените, които, по думите на поетите, трябвало трайно да запазят в колибите си спомена за него. Трийсет години по-късно добродушният герой бе станал кръвожаден деспот, узурпатор на властта и на свободата, пожертвал три милиона души единствено за собствената си амбиция. В наше време легендата не е престанала да се променя. Щом я покрият десетина столетия, бъдещите учени, четейки тези противоречиви разкази, сигурно ще се усъмнят в съществуването на героя така, както ние се съмняваме понякога в съществуването на Буда, и ще виждат в него само някакъв слънчев мит или развитие на легендата за Херкулес. Няма съмнение, че те лесно ще преживеят тази неустановеност, защото, по-добре запознати от днес с психологията на тълпите, знаят, че историята може да увековечава само митове и нищо друго.
9
Знаем ли как точно е протекла една само битка? Силно се съмнявам. Ние знаем кои са били победителите и победените, но може би нищо повече. Разказът на г-н Д’Аркур, участник и свидетел, за битката при Солферино е приложим за всички битки: „Генералите (осведомени, разбира се, от стотици свидетелства) предават официалните си доклади; офицерите, натоварени да предадат заповедите, изменят тези документи и съставят окончателния проект; началникът на генералния щаб го оспорва и го преправя още веднъж. Занасят го на маршала, а той се провиква: «Вие сте в пълна заблуда!», и го замества с нова редакция. От първоначалния доклад не остава почти нищо.“ Г-н Д’Аркур излага този факт като доказателство за невъзможността да се установи истината за най-вълнуващото, най-добре наблюдаваното събитие. — Б.а.