Изводът — не фактите сами по себе си стряскат народното въображение, а именно начинът, по който се проявяват. Трябва тези факти чрез бих го нарекъл сгъстяване да предизвикат някой завладяващ образ, който изпълва и подчинява съзнанието. Да познаваш изкуството на въздействието върху въображението на тълпите, значи да познаваш изкуството да ги ръководиш.
Четвърта глава
Религиозни форми, които придобиват всички убеждения на тълпите
Видяхме, че тълпите не разсъждават, че приемат или отхвърлят идеите без разграничение, че не понасят нито спор, нито противоречие, че въздействащите им влияния са пълни господари на сетивното им поле със стремеж към бързо превръщане в действия. Показахме, че умело обработените тълпи са готови на саможертва в името на внушения им идеал. Видяхме, най-после, че познават само буйните и трайни чувства. Симпатията при тях бързо се превръща в обожаване, а едва породилата се неприязън — в омраза. Тези всеобщи показатели позволяват да се досетим за природата на техните убеждения.
При изучаване отблизо убежденията на тълпите както в епохи, белязани от вярата, така и при големите политически бунтове, например тези от миналия век, откриваме, че такива убеждения неизменно придобиват специална форма, която не мога да определя по-точно, ако не я нарека религиозно чувство.
Това чувство се характеризира по твърде прост начин: обожание към смятано за висше общество, боязън от приписваното му могъщество, сляпо подчинение на заповедите му, невъзможност да се обсъждат неговите догми. Желание за разпространението им, склонност да се смятат за врагове всички, които отказват да ги възприемат. Независимо дали е насочено към някой невидим бог, към някой каменен идол, към герой или политическа идея, подобно чувство си остава винаги религиозно като същност. Тук участват и свръхестественото и чудотворното. Тълпите обвиват с еднаква загадъчна сила както политическата формула, така и вожда победител, който мигновено ги фанатазира.
Човек не е религиозен само като почита някое божество, а и когато отдава всички сили на духа, цялата подчиненост на волята си, пламенния фанатизъм в служба на една кауза или на едно същество, превърнало се в цел и посока на чувствата и действията.
Нетърпимостта и фанатизмът обикновено вървят ръка за ръка с религиозното чувство. Те са неизбежни у тези, които вярват, че познават тайната на земното или човешкото щастие. Тези две черти се откриват у всички хора в колектив, щом някакво убеждение ги разбунтува. Якобинците от времето на терора били също толкова убедено религиозни, колкото католиците на Инквизицията, а жестокият им плам се пораждал от същия източник.
Убежденията на тълпите приемат присъщите на религиозното чувство черти, като: сляпо подчинение, бясна нетърпимост, нужда от бурна пропаганда; следователно можем да твърдим, че всичките им вярвания са религиозни по форма. Героят, когото тълпата приветства, е наистина бог за нея. Такъв е бил Наполеон в продължение на петнайсет години и никога божество не се е радвало на по-предани последователи, нито е изпращало с по-голяма лекота хора на смърт. Боговете на езичеството и на християнството никога не са упражнявали по-пълна власт над душите.
Теоретиците на религиозни и политически убеждения са постигнали целта си само защото са съумявали да налагат на тълпите тези чувства на религиозен фанатизъм, каращи човека да намира щастието си в обожанието и тласкащи го към саможертва в името на собствения идол. В хубавата си книга за римска Галия Фюстел дьо Куланж правилно отбелязва, че Римската империя е издържала съвсем не благодарение на силата, а на религиозното обожание, което е вдъхвала. „Сигурно е безпрецедентен случай в световната история — казва той с основание — един ненавиждан от народите режим да издържи в течение на пет века… Не бихме приели обяснението, че трийсет легиона на империята са накарали сто милиона души да се подчиняват.“ Ако са се подчинявали, то е било поради единодушното обожествяване на императора, олицетворение на римското величие. И в най-малката паланка на империята имало олтари в негова чест. По онова време от единия до другия край на империята в душите почнала да покълва една нова религия, чиито божества били самите императори. Няколко години преди християнската ера цяла Галия, в лицето на шейсет града, издигнала с общи сили в околностите на Лион храм на Август… Неговите жреци, избрани от събранието на галските градове, били най-важните личности на страната си… Не е възможно всичко това да се отдаде на страха и угодничеството. Не може цели народи да са угоднически, и то в продължение на три столетия. Не царедворците обожавали принца, а Рим. Това бил не само Рим, а и Галия, Испания, Гърция и Азия."