Според една представа учрежденията могат да излекуват недостатъците на обществата, напредъкът на народите се дължи на усъвършенстването на конституциите и правителствата, а обществените промени стават с декрети; и тази представа е все още широко разпространена. Тя бе отправна точка на Френската революция, на нея се опират и съвременните социални теории.
И най-продължителните експерименти не успяха да разклатят тази съмнителна химера. Напразно философи и историци се опитаха да докажат абсурдността й. Не им беше трудно да покажат, че институциите са дъщери на идеите, на чувствата и на нравите; и че идеите, чувствата и нравите не се преправят с преправяне на кодексите. Един народ има толкова право да избира по желание институциите, колкото да избира цвета на очите или на косите си. Институциите и правителствата са продукт на народността. Далеч от възможността да творят епоха, те са нейни творения. Народите не биват управлявани според моментните им прищевки, а по изискванията на характера им. Понякога са нужни векове за създаването на един политически режим и векове за промяната му. Учрежденията не притежават никаква същностна добродетел; те не са нито добри, нито лоши сами за себе си. Добри в даден момент и за даден народ, те могат да бъдат ненавистни за друг народ.
Изводът е, че народът няма никаква власт да променя реално институциите си. Безспорно той може с цената на вихрени революции да промени името им, но основата остава неизменна. Имената са ненужни етикети, с които историкът, зает с истинската стойност на нещата, не трябва да се съобразява. Така например най-демократичната страна на света е Англия16, подчинена обаче на монархически режим, докато испано-американските републики, управлявани от републикански конституции, са подложени на най-тежък деспотизъм.
Следователно да си губи човек времето за правене на конституции е детинщина, излишно упражнение по реторика. Необходимостта и времето се заемат с изработването им, когато тези два фактора действат свободно. В един откъс, който политиците от всички латински страни би трябвало да научат наизуст, големият историк Макоули17 показва, че англосаксонците са постъпили точно така. След като обяснява ползите от закони, изглеждащи от позицията на чистия разум като смес от абсурди и противоречия, той сравнява дузините конституции, изчезнали в конвулсиите на латинските народи от Европа и Америка, с тази на Англия и разкрива, че тя с била променяна лека-полека, на части, по силата на непосредствени нужди и никога по спекулативни съображения. „Никаква грижа за симетрията и сериозна загриженост за ползата; никога да не се премахва някое недоразумение само защото е недоразумение; никога да не се правят нововъведения, освен ако не се почувства затруднение и тогава да се правят нововъведения, колкото да се премахне затруднението; никога да не се приема предложение, надвишаващо частния случай за разрешаване; това са правилата, които от времето на крал Джон до времето на Виктория са давали общата насока на обсъжданията в нашите двеста и петдесет парламента.“
Би следвало законите и институциите на всеки народ да се разглеждат поотделно, за да се докаже до каква степен са израз на нуждите на съответната народност и поради това не биха могли да претърпяват резки промени. Можем да философстваме например за предимствата и недостатъците на централизацията; като видим обаче как един народ с пъстър национален състав влага хилядагодишни усилия, за да стигне постепенно до нея; като установим, че една велика революция, поставила си за цел да разруши всички институции от миналото, е била принудена не само да уважава тази централизация, но и да я засили допълнително, тогава можем да си направим извод, че тя е родена от неотложни нужди и че даже е условие за съществуване, и да съжалим за ограничения им ум политиците, говорещи за разрушаването й. Ако предположим, че тяхното мнение се наложеше, то подобен успех би дал началото на дълбока анархия18, способна впрочем да доведе до нова и по-тежка от предишната централизация.
16
Това признават даже най-напредничавите републиканци в САЩ. Американският вестник „Форум“ даде гласност на това категорично мнение с думи, които предавам тук според „Списание на списанията“ от декември 1894 г.: „Никога не бива да се забравя, дори от най-яростните врагове на аристокрацията, че днес Англия е най-демократичната страна във вселената, страната, в която най-много се зачитат правата на личността и в която отделните хора притежават най-голяма свобода.“ Съдбините на народите се определят от характера им, а не от правителствата. Постарах се да установя тази истина в един по-раншен труд, като се основавах на необорими примери.
18
Ако се сравнят дълбоките религиозни и политически несъгласия, разделящи различните части на Франция и които се дължат предимно на народността, на сепаратистките тенденции, проявили се в революционната епоха и очертали се наново към края на Френско-пруската война, ще се види, че различните народности, населяващи страната ни, все още далеч не са се слели. Енергичната централизация от времето на Революцията и създаването на изкуствени департаменти с цел събирането на бившите провинции безспорно са били най-полезното й дело. Ако децентрализацията, толкова на мода сред днешните непредвидливи умове, можеше да се наложи, тя бързо би довела до най-кървави вражди. Да се подцени това обстоятелство, означава да се забрави изцяло историята ни.