Опитът е почти единственият резултатен начин за трайно установяване на дадена истина в душата на тълпите и за разрушаване на станали твърде опасни заблуди. Той трябва също така да се осъществи в много широк мащаб и да се повтаря многократно. Опитите, направени от едно поколение, като цяло са ненужни за следващото: оттук и непотребността от позоваване на историческите събития като демонстрационни елементи. Те служат само да доказват до каква степен опитите трябва да се повтарят с епохите, за да упражнят някакво влияние и да успеят да разклатят някоя здраво вкоренена грешка.
Нашият век, както и предишният, без съмнение ще бъдат сочени от историците на бъдещето като ера на любопитни опити. Те никога не са били така многобройни, както в споменатата епоха.
Най-внушителният от тях бе Френската революция. За да се разбере в крайна сметка, че едно общество не се преправя по предписанията на чистия разум, се наложи да бъдат избити няколко милиона души и да се разтърси цяла Европа в продължение на двайсет години. За да се докаже експериментално, че цезарите струват скъпо на приветстващите ги народи, бяха необходими два разоряващи опита за петдесет години и които, въпреки ясното им послание, изглежда, не са били достатъчно убедителни. Въпреки това първият се изчислява с три милиона жертви и едно нашествие, вторият — с едно разпокъсване и нуждата от редовни армии. Преди няколко години замалко се разминахме с трети опит, чийто ред положително ще дойде скоро. За да се приеме мнението, че огромната немска армия не е, както ни учеха преди 1870 г., нещо като безобидна национална гвардия25, трябваше да избухне ужасяващата война, която ни коства толкова скъпо. За да се стигне до признанието, че в края на краищата протекционизмът разорява приемащите го народи, пак ще са нужни катастрофални опити. Тези примери могат да се изброяват до безкрай.
При изброяването на факторите, способни да впечатлят душата на тълпите, спокойно бихме могли да пропуснем разсъдъка, ако не се налагаше да посочим отрицателната стойност на влиянието му.
Показахме вече, че тълпите не се влияят от разсъждения и до тях достигат само грубо смесени представи. Освен това ораторите, владеещи умението да им въздействат, се обръщат към чувствата и никога към разума им. Законите на рационалната логика нямат никакво въздействие над тях26.
Искаш ли да завладееш тълпите, трябва първо добре да си прозрял вълнуващите ги чувства, да се преструваш, че ги споделяш, след това да се опиташ да ги измениш, като с помощта на най-елементарни асоциации предизвикаш някои сугестивии образи; да можеш да се върнеш назад, ако се налага, и най-вече да отгатваш във всеки момент какви чувства си породил. Тази нужда от промяна на езика според произведения ефект в хода на речта предварително обезсилва всяко научено или подготвено слово. Само това стига, за да изгуби всякакво влияние ораторът, следващ своята мисъл, а не тази на слушателите си.
Логичните умове, приучени на малко стегнатите разсъдъчни вериги, не могат да се въздържат да не прибегнат към тази форма на убеждение, обръщайки се към тълпите, и винаги се изненадват от това, че доводите им остават без въздействие. „Обичайните математически последствия, основани на силогизъм, тоест на асоциации между тъждества, пише един логик, са необходими… Необходимостта би ускорила съгласието даже на неорганична маса, ако последната можеше да проследява подобни асоциации.“ Несъмнено обаче тълпата нито ще ги следва, нито дори ги проумява по-добре от неорганичната маса. Опитайте се да убедите чрез разсъждение първични създания, да кажем диваци или деца, и ще си дадете сметка за слабостта на такъв вид аргументация.
Дори не е необходимо да се слиза до първичните създания, за да се разбие пълната безпомощност на разсъжденията, щом трябва да се борят с чувства. Нека просто си спомним многовековната устойчивост на религиозни суеверия, противни на най-обикновената логика. В продължение на близо две хилядолетия най-светлите гении са се огъвали под техните закони и е трябвало да се стигне до новите времена, за да може достоверността им само да се оспори. Много просветени хора имало през Средновековието и през Ренесанса; на нито един от тях разсъдъкът не показал детинските страни на тези суеверия и у никого не породил слабо съмнение в злодеянията на дявола или в нуждата да се горят предсказатели.
Трябва ли да се съжалява, че не разумът води тълпите? Не бихме посмели да го кажем. Без съмнение, човешкият разум не би успял да увлече човечеството по пътищата на цивилизацията с пламенността и дързостта, с които химерите му го вдигат на крак. Дъщери на водещото ни несъзнавано, тези химери вероятно са били необходими. Всяка народност носи заложени в душевния й строй законите на своите съдбини и може би им се подчинява по някакъв неизбежен инстинкт, дори в привидно най-необоснованите си подтици. Понякога сякаш народите са под властта на невидими сили, подобни на тези, които задължават жълъда да се превърне в дъб или кометата да следва орбитата си.
25
Въпросното мнение се оформи благодарение на необмисленото смесване на неща без връзка помежду им, чийто механизъм вече обясних. Поради това, че тогавашната ни национална гвардия се състоеше от кротки дюкянджии без капка дисциплина и че на нея не може да се гледа сериозно, всичко, носещо подобно име, предизвикваше същите образи и се смяташе съответно за също толкова безобидно. Грешката на тълпите от онова време бе споделена, както толкова често се случва, с общите мнения, и от водачите им. В реч пред Камарата на депутатите, произнесена на 31.XII.1867 г., един държавник, вслушващ се доста често в мнението на тълпите — г-н Тиер, повтаряше, че извън една действаща армия, приблизително равна по численост на нашата, Прусия има само национална гвардия, подобна на тази, която ние притежаваме, тоест незначителна. Твърдения толкова верни, колкото и прочутите предвиждания на същия държавник за железниците.
26
Първите ми наблюдения върху изкуството да се впечатляват тълпите и върху слабото съдействие в това отношение на правилата на логиката са от обсадата на Париж, от деня, когато видях да водят в Лувър, седалище на правителството в онзи момент, маршал В., за когото една побесняла тълпа твърдеше, че го е изненадала да измъква картата на укрепленията с цел да я продаде на прусаците. Ж. П., член па правителството и известен оратор, излезе да говори пред тълпата, изискваща незабавната екзекуция на задържания. Очаквах ораторът да докаже абсурдността на обвинението, като заяви, че обвиненият маршал е точно един от строителите на тези укрепления, чиято скица впрочем се продаваше във всички книжарници. За моя голяма изненада — бях много млад по онова време — той държа съвсем друга реч. „Възмездие ще има — провикна се ораторът, приближавайки се до арестувания, — и то безмилостно възмездие. Оставете на правителството на Националната защита да довърши вашето следствие. Докато чакаме, ще затворим обвиняемия.“ Тутакси успокоена, тълпата се изниза и четвърт час след това маршалът успя да се прибере у дома си. Той непременно щеше да бъде нарязан на парчета, ако защитникът му бе изтъкнал пред бясната тълпа логичните разсъждения, които ранната ми младост ме караше да приемам за убедителни.