Ако разпространените чрез твърдение, повторение и заразителност схващания са надарени с голяма сила, то е защото най-после придобиват загадъчното свойство, наречено обаяние.
Всичко на света, което е властвало — идеите или хората, се е наложило основно чрез неудържимата сила, излъчваща се от думата „обаяние“. Всички знаем смисъла й, но той се прилага по доста различни начини, за да може лесно да се определи.
Обаянието може да носи в себе си чувства като възхищение и страх, на които понякога даже се основава, но същевременно спокойно може да съществува без тях. Мъртъвци, от които, следователно, няма защо да се страхуваме, Александър, Цезар, Мохамед, Буда, имат значително обаяние. От друга страна, някои фикции, на които не се възхищаваме, например чудовищните божества от подземните храмове в Индия, ни изглеждат все пак обгърнати от голямо обаяние.
Обаянието всъщност е вид омагьосване на духа ни от личност, произведение или учение. То сковава всичките ни критически способности и изпълва душата ни с удивление и почитание. Предизвиканите тогава чувства са необясними, както всички чувства, но вероятно са сходни с внушението, което хипнотизираният изпитва върху себе си. Обаянието е най-мощният двигател на всяко господство. Без него боговете, кралете и жените никога не биха имали такава власт.
Обаянието в своите разновидности може да се сведе до две основни форми: придобито и лично. Първото се дължи на името, богатството, известността. То може да не зависи от личното обаяние. То пък, от своя страна, съставлява, напротив, нещо индивидуално, съжителстващо от време на време с известността, славата, богатството или засилено от тях, но напълно в състояние да съществува независимо. Придобитото, или изкуствено, обаяние е далеч по-разпространеното. Само защото някой има известно положение и е горе-долу богат и накичен с някоя и друга титла, той бива увенчан с ореола на обаянието, колкото и потенциално нищожна да е личната му стойност. Един военен в униформа, един магистрат в червена тога винаги са престижни. Паскал много точно е забелязал колко необходими са тогите и перуките за съдиите. Без тях те губят значителна част от авторитета си. Най-заклетият социалист се вълнува при вида на някой княз или маркиз; и такива звания са достатъчни, за да измамиш и измъкнеш каквото си искаш от някои търговец31.
Обаянието, за което говорих преди малко, е типично за личностите; можем да оставим настрана обаянието, излъчващо се от възгледите, литературните или художествените творби и т.н. Често пъти това са само многократни повторения. След като историята, литературата и най-вече художествената история не са друго, освен повторение на едни и същи съждения, то всеки стига до повтарянето на наученото от него в училище. Има имена и неща, които никой не би се осмелил да докосне. За един съвременен читател от творчеството на Омир се излъчва безспорна и безкрайна скука; кой обаче би дръзнал да го каже? В днешното си състояние Партенонът е твърде безинтересна останка, ала обаянието му е толкова силно, че човек не може да си го представи без цялата му поредица от исторически спомени. Характерното за обаянието е, че пречи нещата да се виждат такива, каквито са, и сковава оценъчните ни способности. Тълпите винаги, а отделните хора — в голяма част от случаите, искат готови мнения. Успехът на тези мнения не зависи от процента истина или грешки, съдържащи се в тях. Той се дължи единствено на тяхната известност.
Сега стигам до личното обаяние. Подчертано различно по природа от изкуственото, или придобитото обаяние, то е свободно от всякаква титла и всякакъв авторитет свойство. Малцината надарени с това свойство упражняват истински магнетично очарование върху заобикалящите ги, включително върху равните им, и подчинението пред тях е като подчинението на дивия звяр пред укротителя, когото би могъл да разкъса толкова лесно.
Великите водачи на хора Буда, Иисус, Мохамед, Жана д’Арк, Наполеон са притежавали в много висока степен тази форма на обаяние. Ако са се наложили, то е било предимно благодарение на нея. Боговете, героите и догмите се налагат и не се обсъждат: достатъчно е човек само да почне да ги обсъжда и те изчезват.
Изброените по-горе личности са притежавали омагьосващата си сила доста преди да се прочуят и това не би станало без нея. В апогея на славата си, и то само поради присъщата му мощ, Наполеон внушавал огромно обаяние; но той вече го е притежавал отчасти в началото на кариерата си. Неизвестен генерал, назначен с покровителство да командва армията в Италия, той попада сред сурови генерали, настроени за хладен прием на младия натрапник, изпратен им от Директорията. От първия миг, от първата среща, без думи, без ръкомахания и заплахи, още при първия поглед на бъдещия велик човек те били покорени. Тен предава един любопитен разказ за тази среща по спомени на съвременниците. „Дивизионните генерали, между тях и Ожеро, храбрец грубиянин, горд с високия си ръст и смелостта си, пристигат в главния щаб разположени много зле към малкия парвеню, изпратен им от Париж. Според описанието Ожеро се държи оскърбително, отрано готов за неподчинение: той е любимец на Бара, генерал от времето на Вандемиер и уличен генерал, когото гледат, сякаш е мечка, понеже с никого не споделя мислите си, с малко личице и слава на разсеян математик. Въвеждат ги, а Бонапарт ги кара да чакат. Най-после се появява със сабя на кръста, намята се, излага вижданията си, дава им заповеди и ги освобождава. Ожеро е занемял; едва навън той се съвзема и подхваща обичайните си ругатни; признава на Масена, че това генералче го е уплашило; той не е в състояние да проумее въздействието, от което още при първия поглед се е почувствал смазан.“
31
Това влияние на титлите, лентите, униформите върху тълпите се среща във всички страни, дори когато чувството за лична независимост там е силно развито. По този повод предавам един любопитен пасаж от книгата на един пътешественик, разкриващ обаянието на редица личности в Англия.
„При различни срещи установих особеното опиянение, което предизвиква у най-благоразумните англичани общуването или видът на някой техен пер.
Стига положението му да оправдава сана му, те го заобичват предварително и срещнат ли го очи в очи, очаровани понасят всяко негово действие. Виждаш как се изчервяват от удоволствие, като го доближат, а ако им заговори, сдържаната радост подсилва червенината и придава на очите им необичаен блясък. Лордът е в кръвта им, ако може да се каже, както танцът е в кръвта на испанеца, музиката — в кръвта на немеца, и революцията — в кръвта на французина. Увлечението им по Шекспировите коне е по-малко буйно, удовлетворението и гордостта, които извличат от тях — по-несъществени. «Книгата на перовете» е широко разпространена и даже в най-отдалечеиите места човек може да я види у всекиго, редом с Библията.“