Станал велик, цялата му слава се прибавила към обаянието, което вече било равно на божественото обаяние за поклонниците. Генерал Вандам, революционен грубиян, по-рязък и по-енергичен и от Ожеро, казвал за него на маршал Д’Орнано, когато веднъж през 1815 г. изкачвали заедно стълбището на „Тюйлери“: „Драги мой, този дяволски човек така ме омагьосва, че не мога да разбера как става това. Той стига дотам, че аз, който не вярвам ни в бог, ни в дявол, доближа ли го, готов съм да се разтреперя като дете и той би ме накарал да мина през иглени уши, за да се хвърля в огъня.“
По същия начин Наполеон омагьосвал всички, които се доближавали до него.32
Според Даву, който говори за предаността на Маре и за своята собствена: "Ако Императорът кажеше на двама ни: „Интересите на политиката ми изискват Париж да бъде разрушен, без никой да напусне града и да се спаси“, сигурен съм, че Маре щеше да запази тайната, но нямаше да може да се сдържи да не я издаде, като изведе семейството си извън града. Хубаво! А аз, от страх да не разкрия тайната, бих оставил жена си и децата си в града. Тази удивителна заслепяваща мощ обяснява чудодейното завръщане от о-в Елба; моменталното завладяване на страната от един отдалечен човек, борещ се срещу всички организирани сили на една голяма държава, която би трябвало да се смята уморена от тиранията му. Трябвало му само да погледне изпратените генерали, заклели се преди това да го заловят. Всички се подчинили безусловно.
„Наполеон, пише английският генерал Уолзли, дебаркирал почти сам във Франция и като беглец от малкия о-в Елба, който бил неговото царство, и успял за няколко седмици и без да пролива кръв, да разтърси цялото устройство на управлението във Франция, подчинена на законния си крал: случвало ли се е някога личното влияние на отделен човек да се утвърди по по-удивителен начин? И не само това — от началото до края на този последен негов поход какво забележително влияние упражнил той и над противостоящите му съюзници, принуждавайки ги да следят за действията му, и колко малко било нужно, за да ги разгроми?“
Обаянието му го надживяло и продължило да расте. То е, което накара да обявят за император един невзрачен племенник. Днес, изправени пред възраждащата се негова легенда, откриваме колко могъща е все още тази велика сянка. Тормози хората, избивай ги с милиони, предизвиквай вълна от нашествия — всичко ти е позволено, ако си достатъчно обаятелен и достатъчно кадърен да поддържаш това обаяние.
Тук припомних един съвсем необикновен пример за обаяние, разбира се, но той бе полезен, за да помогне при разбирането на генезиса на големите религии, големите учения и големите империи. Без мощта, упражнена от обаянието върху тълпата, този генезис би останал неразбираем.
Самото то обаче не се дължи единствено на личното влияние, военната слава и религиозния страх; то може да е от по-скромен източник и пак да е силно. Нашият век е богат на примери в това отношение. Един от тях, който поколенията ще припомнят от епоха на епоха, е примерът с историята на вече цитирания знаменит човек, променил лицето на света и търговските връзки между народите с разделянето на два континента. Успешното му начинание се дължи на безкрайната му воля, но и на умението му да омайва цялото си обкръжение. За да победи единодушното противопоставяне, му бе нужно само да се появи, да поговори малко и изпитали очарованието му, опонентите се превръщаха в приятели. С най-голямо ожесточение нападаха проекта му англичаните; присъствието му в Англия бе достатъчно, за да му спечели отново всеобщо одобрение. Когато минал по-късно през Саутхсмптън, камбаните биели по пътя му. Победил всичко, хора и неща, за него вече имаше препятствия и той пожела да повтори Суец в Панама със същите средства; само че вярата, която повдига планини, ги повдига само при условие че не са прекалено високи. Планините издържаха и последвалата катастрофа, разрушила бляскавия славен ореол, обгръщащ героя. Животът му е поука за това, как обаянието може да порасне и да изчезне. Изравнил се по величие с най-известните исторически личности, магистратите в родината му го принизили до равнището на най-долните престъпници. Ковчегът му премина самотен сред безразличните тълпи. Единствено чуждите владетели отдадоха почит към паметта му33.
32
С пълно съзнание за престижа си императорът знаел как да го увеличи, отнасяйки се малко по-зле, отколкото с коняри, към заобикалящите го величия, сред които били мнозина от прочутите членове на Конвента, толкова изплашили Европа. Разказите от онова време са пълни с многозначителни факти но този повод. Един ден, посред заседание на Държавния съвет, Наполеон грубо се кара на Беньо и се държи с него като невъзпитан слуга. Постигнал целта, той отива към него и го пита: „Е, големи глупако, опомнихте ли се?“ При което Беньо, дълъг като главен барабанчик, се навежда много ниско, а дребният човек вдига ръка и хваща дългуна за ухото, „знак на замайващо благоразположение, пише Беньо, свойски жест на очовечаващия се господар“. Подобни примери ясно разкриват до каква пошлост може да доведе обаянието. Те ни позволяват да почувстваме огромното пренебрежение на големия деспот към хората от обкръжението му.
33
Един чуждестранен вестник, виенският „Нойе фрайе Пресе“, публикува много точно психологически разсъждения във връзка с участта на Лесепс, поради което ги препредавам тук: „След осъждането на Фердинанд дьо Лесепс вече нямаме право да се учудваме на тъжния край на Христофор Колумб. Ако Фердинанд дьо Лесепс е измамник, то всяка благородна илюзия е престъпление. Древността би увенчала паметта на Лесепс с ореол от слава и би му подала чашата с нектар насред Олимп, защото той промени лицето на Земята и изпълни дела, които усъвършенстват съзидание. Нека оттук нататък вече не ни говорят за непременно правосъдие там, където цари бюрократичната омраза към дръзновените велики дела. Нациите имат нужда от тези смели хора, които вярват в себе си и преодоляват всички прегради без мисъл за собствената си личност. Геният не може да бъде предпазлив; с предпазливост той никога не би могъл да разшири кръга на човешката изява.“
„… Фердинанд дьо Лесепс позна опиянението от триумфа и огорчението на разочарованията: Суец и Панама. Тук сърцето се бунтува срещу морала на успеха. Когато Дьо Лесепс съумя да свърже две морета, князе и нации му засвидетелстваха почитта си; днес при неуспешния му сблъсък със скалите на Кордилерите, той е само безочлив нахалник… Тук се води война на обществените класи, воюва недоволството на бюрократи и чиновници, които с помощта на Наказателния кодекс си отмъщават на пожелалите да се издигнат над останалите… Съвременните законодатели стоят объркани пред тези велики идеи на човешкия гений; публиката разбира още по-малко и не е трудно на един заместник-главен прокурор да докаже, че Стенли е убиец, а Лесепс — измамник.“
„Като осъди Фердинанд дьо Лесепс, председателят на Апелативния съд се обезсмърти, понеже народите винаги ще питат за името на човека, дръзнал да принизи века си, за да навлече каторжническа риза на един старец, чийто живот е бил славата на съвременниците му.“