Вероятно именно от тези тъй явни противоречия произтича болезнеността, която не ни напуска при целия прочит на книгата. Едва накрая, когато, неспособен повече да се сдържа, героят на Албер Камю избухва и споделя: „нещо се скъса в мен“, „изсипвах (…) всичко онова, което се бе набрало в сърцето ми“, едва тогава ние заедно с него осезаваме избавлението: „… Аз като че ли не разполагах с нищо. Но бях сигурен в себе си, сигурен във всичко (…), сигурен в живота си и в тази смърт, която щеше да дойде (…). Аз бях имал право, още имах право, винаги имах право (…). Какво значение имаше за мен смъртта на другите, любовта на една майка, какво значение имаше (…), животът, който човек избира, съдбите, които хората избират, щом една-единствена съдба трябваше да избере мен и с мен милиарди привилегировани (…). Целият свят беше привилегирован. Имаше само привилегировани. Другите също ще ги осъдят един ден.“
Най-сетне! Ето какво било. Онова, за което смътно сме се досещали, отведнъж се потвърждава. Младият чиновник, тъй неусложнен и тъй студен, у когото ни приканваха да разпознаем очаквания нов човек, всъщност се оказва негов антипод. Поведението му, което на моменти напомня упорития негативизъм на сърдито дете, е изразявало твърдо и надменно становище, отчаян и трезв отказ, пример, а може би и поука. Умишлената трескавост, свойствена за истинските интелектуалци, чрез която той подхранва чистото възприятие, съвсем съзнателният му егоизъм, плод на някое трагично изживяване, от което благодарение на изключителната си чувствителност е извлякъл острото си и непоклатимо осезание за празнотата (та нима сам не ни беше дал да го разберем с думите: „Когато бях студент, имах много амбиции от този род. Но след като се наложи да се откажа от учението, разбрах бързо, че всичко това всъщност е без значение.“). Всичко сродява всъщност Чужденеца с Аморалиста на Жид.
Ето как благодарение на анализа и на психологическите обосновки, внимателно отбягвани до последния момент от Албер Камю, противоречията и недостоверностите в неговата книга намират обяснение и се оказва оправдано нашето вълнение, на което най-сетне се отдаваме без задръжки.
Положението, в което се е озовал Албер Камю, доста наподобява това на Крал Лир, намерил подкрепа у най-ощетената измежду дъщерите си. Именно на „психологизма“, подложен на старателно изкореняване, но избуял като плевел, романът в крайна сметка дължи своя успех.
Но колкото и да сме умиротворени, затваряйки книгата, непосилно ни е да не изпитваме към автора известна неприязън: сърдим му се, задето тъй дълго ни е подвеждал. Подходът му към неговия герой премного напомня за онези майки, които упорствуват да обличат в къси роклички вече пораслите си, налели тела дъщери. В такава неравна борба психологизмът, подобно на природата, винаги надделява.
А може би, напротив, Албер Камю се е стремил чрез предизвикателство да ни изтъкне нашата неспособност да се лишим от психологизъм при дадените условия? Ако това е било намерението му, то сполуката е пълна.