Тръгваме радостни, но много скоро загубваме посоката. Има много пътища и това може да бъде объркващо. Затова ще ви дам един съвет — „Следвайте сърцето си.“ Не се притеснявайте твърде много, когато загубите пътя си. Ако сърцето ви е чисто, а желанието огромно, ще поемете отново в правилната посока. Когато избирате път, винаги помнете, че пътят е просто път, нито повече, нито по-малко. Това е всичко, което е. Нито една религия или път не е единствен пазител на истината. Вътрешната светлина на всеки човек, появил се на този свят, не може да бъде ограничена и да се съдържа в едно верую или учение. Тя се излива обилно навсякъде, върху всеки, който я търси. Изписана е върху нощното небе, на всяка една звезда. Истината може да бъде нашепвана от скокливия водопад и от тихата горска поляна. Съдържа се в тази книга и в безброй други. Скрита е в обикновените думи и дела на хиляди наши братя и сестри, когато те отварят сърцата си и си помагат.
Всяка наша стъпка ни приближава към целта. Когато паднем, се съвземаме и се изправяме. Когато се загубим, търсим, напътствие в самите себе си. Когато сме обезкуражени, си напомняме, че мнозина преди нас са се борили със същите пътища и са успели.
Да отвориш сърцето си и да правиш по една крачка е единственият път, който е съществувал и който ще съществува. Знам, защото предприех това пътешествие. Навлязох дълбоко в Мистерията и се завърнах с истини и тайни, които да споделя. Бих искал да ви запозная с методите, представите и заплетеността на един такъв път. Ще говоря прямо, без да преувеличавам, какво влече след себе си този път и какво може да очаквате. Някои от нещата, които ще споделя, ще ви се сторят невъзможни, няма да повярвате, но това е моето преживяване, моят опит, и аз ще им остана верен. Ще говоря, както говоря на приятел, защото ако тази книга се е озовала в ръцете ви, ние със сигурност ще се сближим, споделяйки написаното.
Искам да заявя ясно, че не се мисля за нещо повече или по-малко от всеки един човек. Просто съм осъзнал напълно ограниченията, провалите, спънките, слабостите си. Заставам пред вас, облечен в простота и честност. Не претендирам, че съм нещо повече от това, което съм: човек, който е бил на пътешествие и има какво да разкаже.
Част втора
1. Представата
Случват ми се странни и чудновати неща. Съзнанието ми се измества, разширява се. Променен съм. Гледам на нещата по друг начин. Сякаш очите ми вече не са просто моите очи, а са станали прозорци към непознати светове, където мистерии се разкриват и човек съзира, красота на места, където не вярвал, че я има. Обикновени събития се превръщат в необикновени. Станал съм податлив на влиянието на най-дребните неща.
Вчера, например, наблюдавах как клоните на едно дърво хвърлят сенки в задния ни двор. Клоните се люлееха силно от вятъра, а сенките им се придвижваха невероятно бързо по земята, препускайки безразсъдно, без определена посока. Нямаше причина да остана така затрогнат от гледката и въпреки това бях като прикован. Заради сенките. Нещо тайнствено се бе случило. Те бяха оживели. Оживели наистина. Не просто отражения. Бяха започнали свой собствен живот, а аз ги гледах как танцуват — свещен, тайнствен танц. Сякаш някакъв воал се беше повдигнал и аз бях посветен в нещо много интимно. Внезапно открих, че всичко беше тържествено и свято и всички случки, независимо колко рутинни изглеждаха, бяха съживени от радост и изпълнени с енергия, в съзвучие с дълбоко скрити ритми.
Наблюдавах сенките — така истински, сякаш деца играеха в двора, възторжено танцуващи в пълен синхрон. Всяко движение се превръщаше в израз на преклонение, а всяко преклонение в израз на почит към светостта на всичко. И това се случваше така леко, така съвършено пред очите ми.
Слънцето светеше дръзко — и то, така живо, както никога не го бях виждал. Златистият му цвят ме обливаше и носеше приятни усещания, галеше кожата ми несравнимо нежно. Малко птиче, с извита гушка и миниатюрни крачета като забити клечици, подскочи и влезе в полезрението ми и също се окъпа в златистата светлина.
Обикновеният ми двор, в който бях седял и се бях разхождал стотици пъти, се превърна в свещен храм на боговете. Времето замръзна и увисна неподвижно, като камък, въпреки че движението някак си не спираше в тази нова сфера на реалността. Вечността проникна през кожата ми, навлезе в костите, клетките ми потръпваха и вибрираха, пееха отдавна забравени свети песни. Сърцето ми се отвори и ме накара да се почувствам цял — и всичко това само защото бях наблюдавал. Точно наблюдението, участието, неотделимостта, бяха ключът към този нов свят. Такова беше усещането ми.