Колко дълбока е любовта ни, ако не можем да обичаме престъпника, така както жертвите? Не се ли нуждаят спешно и двете страни от любов и лечение? Не е ли една от Божиите заповеди да отвръщаме с любов на омразата, с добро на злото? И ако не можем да правим това, не може ли да го възприемам като наш идеал? Не можем ли поне понякога да излизаме извън нормалните коловози на отношение към хората? Можем ли да станем по-малко критични и да даряваме повече любов? Не е ли това един от начините да пробудим сърцето си, така че Великата Мистерия да заживее в нас?
Един приятел ми разказа за една демонстрация за правата на животните, при която един от активистите, виждайки жена в кожено палто, разярено се втурва към нея. Решимостта му е толкова голяма, че стъпква няколко бездомници, легнали на тротоара и продължава без въобще да се извини или да попита как са, загрижен единствено да не изпусне да предизвика жената с палтото. Толкова е погълнат от преследването, че не вижда по-далеч от носа си. Трябва да не допускаме същото да се случва с нас. Справедливото негодувание е ужасно нещо. Често се мислим за справедливи, смятаме, че знаем всичко и правото е наша страна, това става, когато си мислим, че имаме всички отговори. Когато нашият път е единственият верен. Започваме да раздаваме присъди. Но не това е призванието ни. Нека Великата Мистерия да съди, а ние да раздаваме любов. За това сме призвани.
Ако работим за социална промяна — а това е добро дело — нека винаги сърцето ни да е будно и достатъчно голямо за всички. Няма врагове, има само незнание. Няма кого да мразите, а има много, които да обичате.
Когато ми е трудно да приема, простя и да обичам някого поради някакви основателни причини, имам готово решение в ума си, питам се: „Великата Мистерия обича ли този човек?“. И отговорът винаги е да. Какво ми остава тогава?
Дълбоко във всеки от нас гори пламък — искрата на Светията. В някои хора гори ярко, при други е едва различим, но винаги е там. С любов и приемане пламъкът става по-голям. Можем да помогнем на другите да го разпалят като видим доброто у тях, дори и те самите да не го виждат. Особено тогава, защото това е процес на трансформация, наистина велик процес. Благословени са тези, чието пробудено сърце им позволи да извършват този лечебен процес. Без такива работници, полетата определено биха останали пусти. Това са пазителите на огъня, призванието им е велико. Велика е славата им.
Също и в молитва, обичам и приемам живота си такъв, какъвто е — несъвършен. Защото това е моят живот. Животът, който ми е бил дарен. Независимо колко ми се иска да е различен, това е, което имам. Животът ми е свят и специален, в това съм сигурен. Ако не мога да видя това, то ето докъде трябва да започна да работя. Моят живот е чудо. Тайнство. Голяма чест, голяма привилегия е възможността да вкусиш живота. Всеки ден отправям благодарности и възхвали заради тази чест.
И накрая — аз обичам и приемам Великата Мистерия. Парадоксално е, но откривам, че когато се моля в този ред, съм най-чувствителен, разбиращ и настроен на правилната вълна. Ако започна с обичта и приемането на Великата Мистерия, което въобще не е трудно, може да открия, че не приемам братята и сестрите си или себе си. И доводът ми ще е, че Великата Мистерия го заслужава, а останалите не. Но ако трябва да мина по другия, път, за да стигна до Великата Мистерия, ако трябва да обикна първо себе си, после братята и сестрите си, след това живота си и тогава да заслужа правото да боготворя Великата Мистерия. Ако това са вратите, през които трябва да премина, то тогава аз правя това усилие заради любовта си към Светията.
Това са прости, но могъщи молитви — извират от сърцето и ума ми по цял ден, ежедневно, и дълбоко ме радват и подхранват.
Повечето хора, когато им се каже молитва, си мислят за молитва-молба, да поискаш нещо. Това също е много важна молитва и може да бъде използвана много ефективно, но нека ви споделя една тайна. Наречете го готварски трик, ако искате, от човек, който е приготвил много угощения благодарение на въпросната техника. Всъщност рецептата не е моя. Заех я от Библията. Опитвал съм я много пъти и мога да гарантирам за качествата й:
Когато искам Великата Мистерия да осъществи някое мое желание, си изграждам образ на исканото. Отделям малко време на Ден, за да утвърждавам, че вече е реализирано. Не се чудя дали ще се случи. Не се надявам. Не падам на колене, за да се моля. Просто си създавам желаните образи и живея с усещането, че вече са факт. А усещането е силно и ярко.