Път към могъщество и слава

Кое в живота е маловажно? Кое трябва да бъде игнорирано, претупано, избегнато? Какво е животът без подробностите?

Брат Лорънс, християнският мистик, който постига духовност чрез пълно себеотрицание при изпълняването на задълженията си като готвач в манастира, казва: „Господ не гледа размера на делата, а количеството любов, което човек влага при изпълнението им.“ Брат Лорънс, притежаващ простота и душевна чистота в изобилие, е обърквал другарите си монаси, като е твърдял, че времето за молитви е без значение за него, тъй като всяко негово действие е молитва. Той е бил смаян от необходимостта да ходи в параклиса да се моли по времето, определено за молитви и така да засвидетелства предаността си, тъй като самият му живот е изразявал предаността му. Смятал е това време за загубено, тъй като в действителност е трябвало да бъде в кухнята, да работи и да приготвя ястия за братята си.

Ако мога да се докосна до Светия Дух по време на молитва и медитация, защо да не мога и докато бърша съдовете? Или в колата, докато пътувам за уговорена среща? И ако не мога да го постигна в тези моменти, що за връзка е това?

Всичко става по-мащабно, сякаш гледано през лупа, когато човек разбере, че подробностите са проявление на Светията и че е част от чудото. Обикновено? Нищо не е обикновено, освен ако не искаме да наречем най-красивия скъпоценен камък обикновен. Освен ако плачът на новороденото е нещо обикновено. Освен ако блестящите краски на залеза са обикновени. Всяко нещо е необикновено, притежава своя собствена красота. И дори когато забравим това, когато се паникьосаме, объркаме, почувстваме се съкрушени — не е ли това също част от подробностите на живота? Трябва ли да избягваме тези чувства? Или напротив, да ги прегръщаме, обичаме, приемаме като част от това, което сме?

Трябва ли всяка звезда да е най-ярката?
Трябва ли всяко цвете да е най-красивото?
Трябва ли всеки цвят да е най-блестящият?
Ако е така, къде ще е контрастът, нюансите,
приливите и отливите на разгръщащия се живот?
И така стъпките ми кънтят радостно. Възгласяват чудото.
Стъпки на възхвала и признание.
Аз съм чудото и чудото е навсякъде около мен.
Аз съм истината и истината ме обгръща отвсякъде.
Аз съм красотата и мога да съзра красота навсякъде.
Аз съм разгръщащата се мистерия, наблюдавам
се и се изпълвам с благоговение.
Тъй като аз съм тъкачът, но едновременно с това
съм и самата нишка. Аз съм оранжево, но все
пак съм и синьо. Аз съм цялото и част от цялото.

Птица, камък, вятърът, човекът — всеки от нас има своя собствена реалност, и все пак сме едно семейство. Всичко живо и неживо е близко свързано с всички други неща. Всеки има своята песен. Всеки изпълнява цел. Всичко и всички имат определена съдба.

Всичко е част от тъканта. Всяка мисъл и действие. Всяко наше движение, независимо колко незначително смятаме, че е, е мъничка нишка от цялото. Всеки от нас участва по негов си начин. Всеки от нас допълва тъканта. И всеки е тъкач. Заедно със слънцето, луната и всяко живо същество, ние оформяме фигурите, и така Мистерията се разгръща. Няма разделение. Всички сме едно цяло. Свято цяло. Свят, свят, свят е Този, който ми показва всичко това.

7. Пробуденото сърце

Бягайки от затвора
на мъничкото си Аз,
намирам себе си
и в цялото се вливам…
Аз ли съм? Не съм ли аз?

Пробудено сърце притежават тези, чиито граници между Аз-а и останалите са се разширили. Искаше ми се да кажа „са изчезнали“, но щях да преувелича. Тъй като границите не толкова изчезват, колкото спират да имат значение. Случайните познати стават приятели, понякога дори напълно непознати стават част от семейството. Това се случва, тъй като сърцето ни се е пробудило за по-обширни реалности. То вече не бие студено и самотно в тесните си граници, а става нежно, любвеобилно и се протяга, така че да обгърне всички. Това е истинска благословия, защото ни позволява да съзрем красота, останала скрита за нас.

Усещаме колко самотни са възрастните хора, колко неловко се чувстват и колко объркани са младежите, усещаме отчаянието на бездомниците и безработните, безнадеждността на алкохолиците и наркоманите, страха на болните и умиращите, страданието на разведените, които се мъчат да свикнат с раздялата, болката и срама на престъпниците.