Аз съм номад. Всички сме номади. Няма стабилност тук. Няма постоянни неща. Нищо, за което да се хванем и да се държим. Където и да се опитам да се установя, животът ме завърта и крачи напред без спирка. Не мога да го накарам да остане неподвижен. Не е в природата му. Глупаво е да опитвам. Не мога да вкарам живота в калъпа на очакванията си.
Можа да го уговарям. Да се опитвам да го насочвам в посоката, която искам да върви. И аз правя тези неща и то понякога много успешно. Но тъкмо когато реша, че съм планирал живота си, че той ми съдейства, и ето че се случва нещо, изпълнен е със завои и обрати, абсурдни ходове, жестоки изненади, кризи, неща, които никога не бихте си представили, и няма да спре на едно място. Вдишвам и издишвам. Птица прелита наблизо. Слънцето залязва. Скоро ще се появи луната. Всичко се движи, променя, става нещо друго. Самата земя под мен танцува, молекулярните й частици са в непрестанно движение. А аз се опитвам да внеса стабилност в живота си?
Домът е движение, постоянно движение. Ако искам да се чувствам уютно у дома си, по-добре е да прегърна пътешествието, да опаковам багажа и да пътувам с леко сърце. Сега забелязвам, че нося твърде много багаж. Нищо чудно, че съм се чувствал обременен. Така че се отървавам от излишния багаж. Решавам да изпусна живота си, за да го намеря отново. Няма и миг след като съм направил това и започват да ми се случват забележителни неща. Вдишвайки чистия въздух навън и усещайки вятъра да брули гърба ми, откривам, че съм в самия център на вселената, винаги съм бил и винаги ще бъда. И пулсиращото, проблясващо, винаги присъстващо Тук. А Сега ми се открива и става мой спътник.
Късна сутрин е. Обещах на една приятелка, че ще взема колет от пощата вместо нея. Тук и Сега идва с мен. Виждам познат по пътя. Махвам му с ръка и той ми отвръща. Дърветата изглеждат великолепно днес. Планините са гушат в мъгла.
Освобождаване. Освобождаване. Весело освобождаване. Нескончаемо нахлуване във времето, то става мой спътник. Неизразимо, дълбоко, изпълнено с величие, като вътрешно преживяване. Има друга реалност. Колкото и да е неуловима, тя се движи в мен. Винаги е била там, но рядко съм я виждал, оставям я да влезе в мен, да ме погълне и да ме преобрази. Тук и Сега оживява, става сияйно, всеобхватно. В Тук и Сега се съдържа всичко. Нищо не ми е необходимо, когато се изгубвам в присъствието му. Желания, тревоги: какво са това? Колко немощни. Колко жалки. Изчезват засрамени, препускайки като обезумели. Те знаят, че не притежават величието на това, което е тук сега и се разгръща. Дори самите мисли изглеждат ограничени, покорни, плахи.
Обедно време е. Слънцето пече. Имам да свърша някои неща. Време да отида на пазар. Тук и Сега идва с мен до магазина. Тук и Сега пазарува с мен. Тук и Сега ми помага да избера продуктите. На път за вкъщи Тук и Сега липсва или по-скоро аз не съм там с него. Замислил съм се, правя планове какво да сготвя за вечеря. Приятели ще ни дойдат на гости. Обещах на жена си да сготвя. Всичко това ми минава през главата, докато карам към вкъщи. Откривам, че Тук и Сега не обича мисленето. Рядко е с мен, когато правя някакви планове.
7 часа вечерта е. Режа зеленчуците за вечерята, само дето не режа зеленчуци. То реже зеленчуци. Аз съм свидетел на чудото. Тук и Сега е с мен. Държа моркова в ръката си, виждам оранжевия му цвят, усещам повърхността му, знам, че идва от почвата, където слънцето и земята са го подхранвали щедро. Това са дълбоки усещания, докато държа моркова. Той е дълъг, виждам дължината му. Усещам я. Вътре в себе си. Виждам колко кръгъл и червен е доматът, и червеното е доматено червено, плътно. Виждам частиците на дървената дъска за рязане, усещам повърхността й.
Чувам как Силвия се смее и говори с приятели в другата стая. Гостите са пристигнали, гласовете им, като напев на вятъра, ме вълнуват. Отвън, пред кухненския прозорец се спуска малко клонче с червени боровинки. Червено почти като червеното на домата, но още по-блестящо, дълбоко, типично боровинково. Малки, дребни плодове, които споделят Тук и Сега с мен и морковът, и доматът, и Силвия, и гласовете, и дъската за рязане.
Разрязвам моркова и звукът от ножа по дъската е звукът на живота. Като малък химн. Завършен и цял само по себе си. Парчето морков лесно се отделя. Дръжката на ножа е гладка в ръцете ми. Звучи музика. Хора се смеят. И всичко това се случва за част от секундата. Всичко, осъзнавам го. Всичко, това ме докосва и ме вълнува.