И така всеки ден се превръща в почитание, в молитва, в преклонение, чрез което моят Възлюбен и аз общуваме.
Отвън погледнато сякаш нищо не се случва. Защо да казваме? Това е нашата тайна. Няма нужда никой да знае, но в душата ми ние сме заедно и сърцето ми пее. Винаги заедно. Винаги едно цяло. Свято, свято, свято е твоето дело, о, Мистериозни.
И ако животът ми трябва да свърши. Да изчезна. Ще поискам само един миг, за да изразя своята почит:
О, Свещени и Велики, ти мой създателю,
създателю на всички и на всичко.
Чуй песента ми. Финалната ми песен.
Винаги си ме докосвал толкоз нежно.
Такива чудеса си ми показвал.
Разхождах се в горите.
Спях в поля открити
в компанията на звездите.
И изгрева и залеза видях,
и полумесеца и пълната луна съзрях.
Чух крясъка на ястреб и орел,
шума на вятъра в листата. И поел,
видях и мравката, и свраката сърдита,
и пеперудата, и жабата, и кита
създания и малки, и големи…
Съзрях дъга и планини,
мъглата в ранна сутрин спотаена.
Усетих капките роса
между краката на жена,
от стонове насладата познах.
Сладостта разбрах,
радост от приятелството изживях,
в любовно изобилие прелях.
Вкуса усетих на успеха и провала, —
на измамата, на верността изцяло…
Това послужи за урок.
Всичко. В срок.
Защото бе ми дадено от теб.
Аз знам това. И в студ, и в пек —
Това е твоят начин
да ме радваш и обичаш.
О, как си ме докосвал винаги —
нежен, дълбок, душевен, личен.
Колко свещени са били твоите целувки,
и колко пламенни, горещи твоите милувки.
Свято, свято, свято е твойто дело,
Велики и Мистериозни.
Нека всяко живо същество и всяко село,
земя, небе и слънце, и луна,
чуят моите думи: да няма веч злина.
Обичах те безмерно,
И също толкова,
и два пъти по толкова
обичаше ме и ти.
Такава би била моята песен.