— Той ще ви липсва — каза мисис Томпсън.
— Да, вярно е, но ще свикна — тук млъкнах, понеже не знаех точно как да се изразя.
— Струва ми се, че мъжкото приятелство е много по-силно от женското — добави мисис Томпсън. — Но не е толкова взискателно, мъжете никога не си пречат. — Тя не показа, че знае какво искам да изразя, но думите й имаха точно този резултат; с присъщото си умение тя ми спести неудобството да обяснявам, че сърцето ми не е разбито от раздялата с Чарлз, но че не съм и съвършено безразличен.
Часовникът удари веднъж и мисис Томпсън каза, че трябва да се погрижи за кокошките. Когато напусна стаята, аз запалих цигара и се приближих до лавицата над камината. Над нея висеше в рамка голяма снимка на млад мъж с униформа на кралските въздушни сили. Върху шапката се виждаше бял кант на член от самолетен екипаж. Косата му беше тъмна и гъста, имаше здраво стиснати пълни устни и дебели вежди. Очите му се усмихваха — също като на мисис Томпсън. Беше хубав; притежаваше и чар, нещо, което невинаги излиза на снимка.
Чарът беше любима тема за разговор между Чарлз и мене; ние смятахме, че ако се научим как да се ползуваме от чара си, това би спомогнало много на кариерата ни. Да имаш чар още не гарантираше успех, но чарът сякаш вървеше подир амбицията като риба пилот. В Дафтън обаче това качество не се ценеше много. На мода беше грубата прямота; както казваше Чарлз — всеки се държеше, сякаш бе задължен да не посрами традицията на откровения йоркширец, който притежавал златно сърце под грубата си външност. Само че, както прибавяше той, под грубата външност сърцата също бяха долни и покварени като на жителите от хитрия, коварен Юг. Дори и така, според мене, те не трябваше да бъдат упреквани; в Дафтън нямаше условия за добър живот. Младият мъж на снимката (явно беше, че е синът на мисис Томпсън, загинал през войната) от рождение е имал необходимите условия, за да развие чара си. Златните сърца и заможният живот често вървят ръка за ръка.
Бях малко учуден, че мисис Томпсън е сложила снимката на убития си син на такова видно място; струваше ми се, че не би могла да понася тежкия спомен. Тогава се сетих за нещо, което беше казал Чарлз: „Тъпанарите винаги «напускат този свят» или «почиват», или предават богу дух“. Те губят близките си, както се губи пакет или ръкавици. И не понасят да се говори за това, нито да се припомня. Защото те самите са вече мъртви.
Мисис Томпсън не беше от тъпанарите; можеше да гледа снимката на своя син без истерия. Пък и обстановката в стаята не предразполагаше към истерия. Всекидневната беше мебелирана с много добър вкус, поне така ми се струваше. Мебелите бяха тип „Шератън“ — тънкокраки и грациозни, но без да бъдат прекалено източени и крехки. По стените имаше бледожълти и кремави тапети, разнообразени по-скоро по цвят, отколкото по фигури. Имаше радиограмофон, голяма отворена библиотека и роял: капакът на рояла беше празен — сигурен признак, че се използува като музикален инструмент, а не като допълнителна лавица. Дебелият бял килим на паркета беше напълно по Метро Голдуин Майер, но въпреки това подхождаше на стаята, придаваше й необходимата доза лекомислие и дори леко възбуждаше също като ароматизираните бонбони.
Погледнах отново снимката на Морис. Напомняше ми някого, когото познавах. Раздразних се, че не мога да се сетя; сякаш от каталога беше изваден фишът на книга, за която знаех, че я има в библиотеката. Струваше ми се много важно да си припомня на кого ми прилича, но колкото повече се мъчех, толкова по-непознато и неопределено ставаше неговото лице. Отказах се и се качих в стаята да си подредя вещите.
2
Седрик Томпсън беше със седем-осем сантиметра по-висок от мене, а аз съм метър и осемдесет. Но беше много тънък, едва ли тежеше повече от шестдесетина килограма. Имаше дълбок и силен глас — изглеждаше прекалено силен за тялото му. Костюмът бе от попско сив камгарен плат и притежаваше кройка и еластичност, която само един първокласен шивач може да постигне. На такъв шивач се плаща не по-малко от тридесет гинеи. Но на десния ръкав имаше следа от тебешир, а средното и горното копче бяха закопчани, като разваляха добрата форма на сакото. Вълнената жилетка в червено и синьо и кафявата карирана риза сами по себе си бяха достатъчно елегантни, но не отиваха на костюма. Впечатлението ми беше, че той не носи неподходящи дрехи, защото смята, че така е по-красиво, а просто навлича на себе си каквото му попадне под ръка.
— Много се радвам, че не сте учител — рече той. — Учителите винаги ми изглеждат някак нереални… Виж, професията на счетоводителя е разумна и в същото време обаятелна. „Той накара Хомер да звучи като баланс и баланса като Хомер…“