— Ако сте добро момиче — отговорих. — Ще пиете ли нещо с мене?
— Айпа42, ако обичате.
— Няма защо да пиете бира — подхвърлих аз. — Какво ще кажете за нещо по-силно? Тази седмица съм продал няколко хиляди кюлоти.
— Много сте нахален — отвърна тя; но пи един джин, след това още един и още един, после бренди и скоро ние започнахме да се допираме, притискахме се все по-близо и в същото време разбрах в един миг на проясняване, преди още възбудата и алкохолът да бяха завъртели главата ми, че всъщност все повече се отдалечаваме един от друг и че само се докосваме. Но поне не мислех за Алис. Сега тя не лазеше по „Корби лейн“ с висящи парцали от скалпа по лицето. Изобщо не беше раждана, такава личност не е съществувала никога; не съществуваше и Джо Лемптън, имаше само един търговски пътник от Дафтън, който се забавляваше със случайно срещнато „парче“.
Струва ми се, че беше осем и половина, когато усетих напрегнатата тишина в залата. Вдигнах поглед; един младеж стоеше над нас и се мръщеше. Имаше лице, каквото човек среща в жълтата преса — с изцъклени очи, миши, сгърчени, безформени черти и отпусната уста. Беше облечен в светлосин двуреден костюм и носеше лигава връзка от изкуствена коприна. В този миг той изпитваше чувството, което хиляди филми и списания го бяха уверили, че трябва да представлява справедлив гняв: Неговото помиче му бе изневерило.
— Тръгвай с мене — каза й той. — Тръгвай с мене, Мейвис.
— Я се разкарай! — отвърна тя. — Много хубаво си ни беше, преди да дойдеш.
Тя извади пудриерата и взе да пудри носа си. Той грабна ръката й.
Мамка ти, престани с това! — викна. — Не зависеше от мене, че закъснях, разбираш ли? Работих наднормено.
Огледах го и си мислех дали да му я оставя, или не. Не бях дотолкова пиян, че да си изпрося боя в някаква кръчма на Бирмингамското шосе. Но и той не беше колос: висок бе колкото мене, обаче раменете му бяха целите в подплънки, а видът — мекушав; беше от този тип хора, чиито кости сякаш никога не се втвърдяват.
— Остави я на мира — казах.
— Кой си ти бе, дявол да те вземе?
— Джек Уелс.
— Не съм чувал за теб.
— Не съм и чакал да чуеш. — Изправих се. — Слушаш ли какво ти казвам! — Ръката ми сама потърси по масата и намери една празна бирена бутилка. В залата не се чуваше никакъв звук. На съседната маса седеше почтена двойка на средна възраст. И двамата бяха облечени безвкусно и изглеждаха изплашени. Мъжът беше дребен и мършав, жената носеше очила със светли кокалени рамки и имаше уста като цветна пъпка. Спомням си, че тогава изпитах към тях съжаление и заедно с бирената бутилка у мене се надигна хладнокръвен, пиянски и убийствен гняв.
— Пусни я! — Повдигнах бутилката, сякаш исках да я ударя по масата. Ръката му се отпусна и тя освободи китката си. Пудриерата падна и от нея се надигна малко облаче пудра. Той се обърна и излезе, без да каже нито дума. В кръчмата пак се вдигна обикновената врява, а скандалът бе забравен така, както бе започнал.
— Джек, той всъщност не ми е приятел — каза тя. — Омръзнал ми е. Мисли си, че съм негова собственост, защото съм излизала няколко пъти с него.
— Покрай него поне се запознахме — рекох аз. — Значи, името ти е Мейвис. Подхожда ти, мила.
Тя ме погали по ръката.
— Много си мил.
— Не е трудно човек да бъде мил с теб.
— Ти си най-красивото момче, което съм срещала. И имаш прекрасни дрехи. — Тя попипа плата на костюма ми. Беше нов сив костюм, ушит от едно топче плат, което Алис ми беше дала преди пет месеца… — Работя във фабрика и познавам хубавите платове.
— Щом го харесваш, Мейвис, само този костюм ще нося — казах аз. Думите ми започнаха да се сливат. — Толкова съм щастлив с теб, ти си кротка, умна и красива… — Използувах стария опит, размесих откъси от стихотворения, имена на песни, части от автобиографията си, като полях всичко това със златистия сироп на комплиментите. Добре знаех, че не беше нужно; още няколко „малки“ джина, хиляда вдишвания никотин и обикновените добри обноски бяха достатъчни, за да получа това, което желаех; но сега трябваше да разкрася желанието си, да направя петте или десетте минути разтърсваща лудост малко по-цивилизовани.
— Нека сега аз почерпя — помоли тя, след като бяхме изпили по още една чашка.
— Добре — отвърнах аз.
— Ти изхарчи вече няколко лири. Не съм от онези момичета, Джек, които гледат да измъкнат каквото могат. Ако ми харесва някое момче, пет пари не давам дали има пари, или не! Печеля добре. Миналата седмица изкарах шест лири.
Почувствувах, че в очите ми напират сълзи.
— Шест лири — повторих аз. — Това са добри пари, Мейвис. Ще спестиш нещичко за зестрата.