— Най-напред трябва да се намери момчето — каза тя. Порови из чантата си. Тя беше голяма; от черна кожа и имаше инициали от фалшиви диаманти. Вътре в нея видях обичайната бъркотия — пудриера, червило, памук, носни кърпички, цигари, кибрит, и снимки. Тя пъхна една десетшилингова банкнота в ръката ми.
— Това е от мене, мили — каза тя. Топлият северен глас и гледката на отворената чанта предизвикаха в мен непоносимо чувство на самота.
Поръчах бутилка айпа и джин. Времето затече твърде бързо; всяка минута поглеждах часовника си и виждах, че са изтекли десет минути; знаех, че съм срещнал Мейвис преди една минута, но тази минута беше като година; докато пиех бирата, силна и пълна с летен дъх, подът отново се задвижи. После сякаш от нищото като тълпа на произшествие придойдоха всички възможни впечатления, които може да изпита човек, и се развиваха да ги пусна; времето танцуваше, времето имаше кал по подкованите си обувки, усетих новия вкус на бирата и стария вкус на брендито, рома, рибата, царевичното брашно, тютюна и потта на Мейвис, в която имаше нещо болнаво, нейната пудра и червилото — тебешира, теменужената есенция, малките бонбончета, — после горещата ръка на брендито отново ме задържа и тъкмо когато изглеждаше, че няма никакво друго място в света, освен дългата зала с нейните модерни, зелени столове и покритите със стъкло маси, ние се намерихме на улицата, прегърнати през кръста, ту влизахме, ту излизахме от тесни улички, алеи, дворове и празни места, минахме по един пешеходен мост, отдолу локомотивите пухтяха безцелно в студа, сякаш се тупаха един друг, за да им стане топло, после се намерихме в малка бърлога от натрупани греди; отделих се от тялото си, което извършваше всички очаквани действия. Тя го прегърна след изгарящия, трептящ миг на сливането, сякаш беше човешко същество и целуваше пияното му лице.
Над дървения склад, близо до черния път, имаше къщи; чувах гласове и музика, долавях кухненска миризма. Наоколо се простираха светлините на града; бирмингамското шосе се издига от центъра на Ледърфорд и ние се намирахме на едно малко плато, някъде по средата; не се виждаше открита местност, нито един декар без човешки същества — двеста хиляди отделни самотности, двеста хиляди различни начини за умиране. И целият този мрак, прогонен от светлините, цялата празнота на отдавна застроените поля и гори, ме заля внезапно, не остави в мен нито болка, нито щастие, нито отчаяние, нито надежда, само празнота, духа от калейдоскопа, който изчезва в бялата стена, и нямаш вече стотинки, за да го съживиш отново.
— Имаш хубави, меки ръце — каза Мейвис. — Също като на жена.
— Не са, не са хубави — отвърнах аз с мъка. — Жестоки са. Жестоки ръце.
— Пиян си, скъпи!
— Много съм добре! — Разбрах с ужас, че съм се върнал в тялото си, и не знаех какво да го правя.
— Особено момче си — каза тя.
Започнах да се бъркам за табакерата си. Беше празна. Тя извади кутия „Плейърс“ и запали две цигари.
— Вземи това — предложи ми.
Пушехме мълчаливо известно време. Мъчех се с усилие на волята да изтрезнея, но напразно. Съвсем честно, не можех да си спомня дори къде живея и в най-точния смисъл на думата не знаех дали сънувам, или съм буден.
— Джек, харесваш ли ме?
— От първия момент. Направих още едно усилие. — Ти си много сладка. Многомногомного те харесвам.
Светлините започнаха да се въртят и в ушите ми нещо трещеше.
— Проклетите локомотиви — рекох аз. — Ах, тези проклети локомотиви. Защо не спрат?
Предполагам, че почти ме е изнесла; не знам как е успяла. Накрая спряхме пред една къща с тераса; опитвах се да се държа изправен, но това не ми се удаваше лесно. Най-после се облегнах на оградата.
— Добре ли ти е сега, Джек?
— Отлично — отвърнах. — Отлично.
— Завий наляво и после направо — имаш ли пари за такси?
Аз извадих цяла шепа банкноти.
— Бъди внимателен — каза тя. Над нас светна, чух някакъв мъжки глас да изръмжава името й. — О, божичко, събудиха се! — Целуна ме. — Довиждане, Джек. Всичко беше прекрасно! — Тя изтича в къщата.
Отдалечих се. Извивах тялото си от една страна на друга с движения, които ми се виждаха не само грациозни и хармонични, но и толкова приятно смешни, че трябваше да се изсмея.
Една ръка върху рамото ми прекъсна смеха и включи рефлекса за „Бой без оръжие“. Лостовете ми бяха малко неподвижни, но с радост, болка и унижение си помислих, че след една секунда ще се раздвижат, за да смачкат глупавите тела на двамата мъже срещу мен.
Единият от тях беше бившият любовник на Мейвис. Другия не го познавах, но тъкмо той ме обезпокои повече. Изглеждаше съвсем трезвен, а раменете му бяха по-широки от моите.