— Това е… — каза бившият любовник на Мейвис. — Поркан с бренди, нафукан, копелдакът му с копелдак!… — Започна да псува монотонно; думите му не ме обезпокояваха, а потискаха. — Тя е мое момиче, ясно ли ти е? Ние мразим чужди хора да ни се бъркат, ясно ли ти е? — Ръката на рамото ми се стегна. — Сега ще станеш пишман, че си по нашите места, приятелче…
— Разкарай се — казах аз.
— Ти ще се разкараш. Но най-напред… — Той посегна да ме удари; аз отстъпих недостатъчно бързо, той ме удари по бузата и ме поряза с нещо (после разбрах, че било пръстен). Но тогава помислих, че е бръснач, и затова го ударих по адамовата ябълка. Той издаде някакъв звук, нещо средно между гукане на бебе и предсмъртен стон, хвана се за гушата и отстъпи.
— Ах ти, мръсно копеле! — каза приятелят му и се опита да ме ритне в слабините. Имах щастие повече, отколкото проявих умение — успях да се извърна; но не така, както ме бе научил сержантът по физическо обучение; неговият крак ме ритна по бедрото, загубих равновесие и паднах, а той скочи отгоре ми. Завъргаляхме се по паважа като деца, които се карат; опитвах се да го държа на разстояние, а той имаше само една мисъл в главата си — да ми причини такава болка, каквато аз бях причинил на приятеля му (все още го чувах да се дави). Хвана ме с две ръце за врата и взе да ме души; зад очите ми се разля като лава поток от черно-червено страдание. Ръцете ми бяха загубили сила, не можех да помръдна крака си, усещах вкуса на кръв по порязаната си буза. От него лъхаше на брилянтин и прясно изгладена риза, а от канавката — на портокал, риба и кучета; уличните лампи изведнъж израснаха сто пъти по-големи от обикновено, като бобово растение в научно-популярен филм, те погълнаха постройките във вид на удължени петна от жълта светлина; тогава си спомних едно друго правило на сержанта по физическо обучение и плюх в лицето му. Той се отдръпна инстинктивно, за миг отпусна ръце; тогава си спомних още много неща и в тридесет секунди той лежеше като раздърпана купчина на паважа, а аз тичах, колкото имах сила, надолу по улицата.
Тази вечер щастието не ми изневери; не срещнах никакъв полицай и не чух стъпки да ме гонят. Тичах десетина минути, излязох на главната улица и хванах един трамвай за центъра. Когато се качих в трамвая, по ръцете и лицето ми течеше кръв. Видях отражението си в осветеното стъкло — сакото бе обсипано с големи петна от кал и кръв и нито едно копче на панталона не бе закопчано. За щастие, във вагона имаше още много пияни и аз не бях кой знае какво изключение. Бях притиснат до една жена, която сякаш бе единствената трезва личност в трамвая. С бели коси и дебел, старомоден венчален пръстен тя през цялото време ме гледаше с отвращение. Спомних си текста на един химн от „Армията на спасението“ и несъзнателно започнах да го тананикам: „Старият тежък кръст, старият тежък кръст, аз ще бъда верен на стария тежък кръст…“ Отвращението върху лицето на жената се замени с презрение. Видът й беше чист и майчински, изпод палтото й от синьо кадифе се подаваше бяла, колосана блуза и усетих сълзи да напират в очите ми. Бях й благодарен, че ме е забелязала, че ми е обърнала поне толкова внимание, за да се отврати от мен.
Светлините, шумът, колите, автобусите, трамваите и тълпите в центъра ми дойдоха твърде много. На два пъти едва не ме сгазиха, бях уплашен от хората толкова, колкото и от движението. Струваше ми се, че и те са направени от метал и гума, че също могат за миг да ме разкъсат и да отлетят нататък, без дори да знаят и без да се интересуват, че са ме убили.
Спирката на автобуса за Уорли беше настрани от центъра. Не можех да си спомня пътя дотам, не можех да си спомня и кога тръгва последният автобус. Запалих цигара, тя имаше вкуса на пудрата на Мейвис. Изправих се или по-скоро започнах да се люлея пред един млечен бар близо до гарата. Запитах се дали полицията е прибрала двамата ми нападатели; сигурно ги бях добре наредил. Спомних си ръцете на първия — червени, издрани, с мръсни нокти, спомних си как ме хванаха за шията след удара, спомних си и безжизненото, отпуснато тяло на другия, с измърсената чиста яка и новата копринена връзка, и почувствувах дълбок срам, сякаш бях ударил някое дете.
Поразходих се наоколо, докато намерих пиаца за таксита. Доста време ми отне, докато я намерих; бях ходил няколко пъти в Ледърфорд и в ума си имах готова карта на града, която всеки друг път можех да разгъна за няколко секунди. Тази нощ картата беше обърната наопаки и всички улици бяха променили имената си; тръгнах нагоре по една от тях, намерих се отново на бирмингамското шосе и два пъти минах покрай млечния бар, откъдето бях тръгнал. Когато видях редицата таксита от другата страна на пътя, аз се спрях за миг, за да се огледам дали е безопасно да прекося.