3
Събудих се в три часа и се зачудих къде съм. Навън светеше бледото, но топло слънце с цвят на бял ром. На едно черешово дърво беше кацнал дрозд, пригладен и лъскав, сякаш се бе къпал в масло, а човката му имаше яркия основен жълт цвят на чашата, от която пих кафе сутринта. Погледнах през прозореца, птицата запя, като завършваше всяка фраза внезапно, сякаш не й стигаше въздух, и това придаваше на пеенето особен любителски ефект.
Когато слязох долу, мисис Томпсън месеше някакви сладкиши. Кухнята беше широка, чиста и светла, имаше електрическа фурна с контролно табло като на бомбардировач. Изпитвах чувството, че всички буркани съдържат точно това, което е написано върху тях, че всички ножове са остри и че всички приспособления, от разбивачката на яйца до изстисквачката за плодове, са в добро състояние. И въпреки това стаята беше много весела, също като престилката на мисис Томпсън — в този си вид тя можеше да послужи за декор на всяка филмова комедия от живота на средната класа. Тази кухня не те караше да се чувствуваш чужд; в нея нямаше дребни, нечисти тайни, като запушени умивалници и измърсени пешкири.
— Излизам да направя някои покупки, Джоан — казах. — Ако искате, мога да купя нещо, което ви трябва.
— Няма какво, благодаря — отвърна тя. — Повечето от най-добрите магазини са около пазара. Автобусът от Модли ще ви закара право там — спирката е в края на пътя. На връщане тръгва всеки половин час от автобусната станция. Между другото, службата за купони се намира в общината. Не съм ли цяла мина от сведения? — Тя разви парче сирене и започна да го стърже.
— Какво ще бъде това? — попитах.
— Ще разберете в шест часа — отвърна тя. — Надявам се, че ще излезе много вкусно, но не обещавам нищо, помнете! — Погледна ме спокойно и нежно. — Добре е да имаш пак двама мъже, за които да се грижиш.
Излязох на „Игъл роуд“. Когато се огледах по-добре, забелязах, че къщата на Томпсънови не е на върха, нито на „Игъл роуд“, нито на Уорли; върхът на улицата завършваше с един блок от железобетон и стъкло, където стъклото преобладаваше, а „Сент Клер роуд“, от която се отделяше „Игъл роуд“, продължаваше поне четвърт миля нагоре.
Къщите бяха различни: имаше всякакви стилове — от полудървени до такива, които помислих за испански поради белите им стени, тъмнозелените покриви и обилието на железни украшения. Това сигурно би представлявало кошмар за всеки, който поне малко разбира от архитектура, но аз не гледах на тях от естетическа гледна точка. Виждах всичко в сравнение с Дафтън — там ме дразнеха опрените една до друга къщи, външните клозети, пушека, който засядаше в гърлото и за няколко часа измърсяваше чистото бельо, чувството, че си непрекъснато въвлечен в играта „как да свържа двата края“. По „Игъл роуд“ много ми харесваха чистите цветове и каменните украшения, гаражът до всяка къща, дъхът на благоденствие, плътен и хранителен като яйчен коктейл. Оня, който живее от частни доходи в Бат10, ще ме сметне за пълен глупак; но който обитава място като Дафтън, ще разбере защо съм се чувствувал лек и свободен през този септемврийски следобед.
Общината представляваше странна смесица от готически и паладийски стил с назъбени стени, кулички, колони и каменни лъвове. Всъщност приличаше на Дафтънската община, пък и на стотици хиляди други общини. Веднага щом прекрачих входната врата, разпознах общинската миризма на радиатори, дезинфектант и подово масло; понеже в течение на два дни се бях отделил от нея, бях забравил колко потискаща можеше да бъде — Чарлз я наричаше миризма на сигурността и робията.
Службата за купони беше като службата в Дафтън — дълга полица, масите, редиците картотеки, ярките афиши, които призоваваха към безопасно движение по пътищата, търсеха кръводарители и доброволци за армията. И въпреки че представляваше част от общината, тя също си имаше своя собствена миризма, която не можеше да бъде сбъркана с друга, нещо средно между миризмите на магазин за чай и сладкарница.
Службата беше празна, само две момичета стояха зад гишето. По-голямото, пълничко момиче с черни очи, се обърна към мене:
— Вие идвате да работите в счетоводството, нали? — попита тя. — Видях снимката ви в „Куриър“. Но на снимката не сте толкова хубав, колкото в действителност. Нали, Берил?