— Страхотен е — заяви Берил. Тя дръзко се загледа в мене. Имаше неустановени бебешки черти и гърдите й почти не се забелязваха, но в нея се чувствуваше неспокойна груба предизвикателност, сякаш заедно със зрелостното си свидетелство бе взела и изпит по въпросите на мъжкия пол.
— Още по-страхотен съм, когато ме опознаят отблизо — казах аз. — Имам скрити качества… — Те се изкикотиха.
— Виж ти, какъв е палав… — започна Берил, но в това време в стаята влезе мъж на средна възраст, който носеше пачка картони, сякаш държеше в ръцете си светата чаша Граал11, и наруши цялата атмосфера на флирт и на млади, глупави, красиви като котенца момичета, едва осъзнали женствеността си. Но ми остана от нея достатъчно, за да си я спомням приятно през целия ден; отнесох със себе си следите й като пудра по реверите.
След като свърших покупките, отидох в Сноу парк. Не беше това, което човек очаква от една обикновена общинска градина — широко място, оставено настрана от обикновения живот, което се намира в своеобразна карантина; тук градината сякаш се сливаше с града. Реката Мертън обкръжава южната половина на Уорли; паркът е между реката и гората на Уорли, като се стеснява към пазарния площад, сякаш иска да остави гората да се приближи толкова, че тесните, покрити с калдъръм улици около пазара да свършват наглед в течащата вода и дърветата.
Седнах на една пейка край реката и извадих „Уорли куриър“. Гледах Мертън толкова бистра, че различавах цветовете на камъните по дъното и се замислих за мръсната шутовска река, която течеше — ако можеше да се употреби тази дума за влачещата се като гной вода — през черните улици на Дафтън. Мертън беше пълноводна от дъжда и течеше доста бързо, но в едно заливче на стотина метра от мястото, където бях седнал, забелязах нещо по-важно и от бистротата й; там имаше тънък, бледозелен слой водорасли, който означаваше, че водата бе достатъчно чиста, за да има риба в нея. Горчиво завидях на двете малки момчета, които в този миг вървяха по пътеката с майка си; те щяха да отраснат край река, където щяха да плуват, да карат лодка и да ловят риба. В река Лангдън край Дафтън често се давеше някой човек; и това беше единственото речно качество, което тя притежаваше. Пейката стоеше на малка издигнатина, която се спущаше към реката с лек наклон; от този наблюдателен пункт паркът се разширяваше отново след пазарния площад и образуваше две половини, нещо подобно на буквата „В“, извърната настрана от града. Формата не беше лоша, а дива, естествена и в същото време култивирана. Този следобед в парка нямаше много хора. Чувах далечния шум на движението около пазара, но всичко друго ме караше да се чувствувам, сякаш съм сред полето. От другата страна на реката беше още по-уединено — на пет минути път в гората имаше места, откъдето не се виждаха дори и комините. Но това узнах доста по-късно.
Не си дадох труд да прочета вестника и спрях тъкмо когато се канех да запаля цигара. Нямаше нужда да се запълва този миг с незначителни жестове — той вече беше изцяло запълнен. Достатъчно ми беше да седя, да дишам, да гледам реката и дърветата, просто да съществувам.
Бях преседял поне един час, когато вятърът застудя и започнах да треперя. Напуснах парка и тръгнах към пазара, за да изпия чаша чай. Твърде дълго бях седял в едно и също положение и когато бутнах с ръка вратата на кафене „Силвия“, единият ми крак се схвана и подгъна. Олюлях се, с другата ръка се подпрях на стената. Това беше съвсем дребно нещастие и след една секунда се оправих напълно; но точно в тази секунда случката сякаш настрои усещанията ми на различен фокус. Сякаш се махна преградата пред очите ми — всичко изглеждаше твърде реално, гледах себе си в някакъв документален филм, добре режисиран документален филм, точен, ярък, без обичайните трикове на камерата. Черните камъни, оплескани в зелено, жълто и червено от смачканите плодове и зеленчуци, виолетовият атлазен юрган, който един дебел мъж по риза държеше като бикоборец, хихикането на няколко ученички около куп яркоцветно памучно бельо, камбаните на енорийската църква, които отброяваха часовете със звън, тъжен като неделния ден, едно малко момиченце, облечено в престилка, едната презрамка на престилката забодена с убийствено голяма карфица — всичко това беше твърде многозначително и въпреки това не представляваше нищо повече, нито пък по-малко от собствената си същност. Липсваха трикове с обектива или микрофона, зданията се нареждаха според законите на перспективата, цветовете се възприемаха без размазване, а в звуковете нямаше нито хармония, нито дисонанс?
11
Граал — според средновековните легенди — чашата, в която е била събрана Христовата кръв. — Б.пр.